Поаро не ми обърна никакво внимание. Вече говореше с хотела и по всяка вероятност оттам потвърдиха думите ми.
— А! Така ли? Ще ме свържете ли тогава с нейната прислужница?
След малко той продължи:
— Прислужницата на лейди Еджуеър ли е? Обажда се мосю Поаро. Мосю Еркюл Поаро. Помните ме, нали? Tres bien. Вижте какво, възникна нещо важно. Възможно ли ви е да дойдете при мен веднага? — Да, наистина много важно. Сега ще ви кажа адреса. Слушайте внимателно.
Повтори го два пъти, след което остави слушалката със замислено изражение.
— Какво смятате да правите? — попитах аз. — Наистина ли знаете нещо?
— Не, Хейстингс, но ще го узнаем от нея.
— Но какво?
— Нещо за един човек.
— За Джейн Уилкинсън ли?
— О, не. За нея знам всичко. Познавам я като петте си нокътя, нали така казвате вие, англичаните?
— Кой друг тогава?
Поаро ме удостои с една от възможно най-дразнещите си усмивки и ми каза да не проявявам нетърпение, след което припряно се зае да оправя стаята.
Прислужницата пристигна след десет минути. Изглеждаше малко нервна и притеснена. Беше дребна жена, облечена в черно, и се оглеждаше неспокойно наоколо.
Поаро пристъпи напред.
— А! Вече сте тук. Много мило. Заповядайте, седнете тук, мадмоазел… Елис, струва ми се, нали?
— Да, сър. Елис.
Тя се настани на стола, който Поаро й подаде.
Седеше с ръце в скута си и гледаше ту към единия ту към другия от нас. Стиснатите устни придаваха много съсредоточен вид на лицето й.
— Първо искам да ви питам откога работите при лейди Еджуеър?
— От три години.
— Така знаех и аз. Значи добре познавате живота й.
Елис не отговори. По лицето й премина сянка на неодобрение.
— Имам предвид следното — вероятно знаете кои биха могли да бъдат нейни врагове.
Елис още по-силно стисна устни.
— Много жени са искали да й направят нещо лошо. Да, всички са злобни към нея. От ревност.
— Значи жените не я обичат, така ли?
— Точно така, сър, тя е много красива. Освен това винаги постига това, което иска. Хората от театъра са много злобни.
— Ами мъжете?
На лицето й се появи кисела усмивка.
— С тях може да прави каквото си иска, сър, и това си е самата истина.
— Така е — усмихна се Поаро. — И все пак мога да допусна, че… — тук той спря, а когато заговори отново, тонът му беше променен. — Познавате ли господин Брайън Мартин, актьора?
— О, да, сър.
— Добре ли го познавате?
— Да, сър.
— Дано не греша в предположението си, но не беше ли той силно влюбен в нея преди по-малко от половин година?
— До ушите, сър. А ако питате мен, не „беше“, ами все още „е“.
— Надявал се е, че тя ще се омъжи за него, нали така?
— Да, сър.
— А тя имала ли е сериозни намерения спрямо него?
— Смяташе да го направи, сър. Ако можеше да получи свободата си от лорда, мисля, че щеше да го направи.
— И тогава се появи херцогът на Мъртън.
— Да, сър. Срещнаха се по време на негово пътуване в Америка. Беше любов от пръв поглед.
— И значи сбогом на Брайън Мартин и неговите шансове?
Елис кимна:
— Господин Мартин също е богат, но херцогът на Мъртън има и положение. Госпожата много държи на това. Женитбата й с херцога ще я направи една от първите дами в Англия, сър.
В гласа на прислужницата прозвуча самодоволство.
— Значи господин Брайън Мартин е бил пренебрегнат? Зле ли го понесе?
— Той постъпи ужасно, сър.
— А!
— Ами веднъж я заплаши с револвер. И какви сцени правеше непрекъснато — направо косите ми настръхват, като си спомня. И започна да пие много. Направо се провали.
— Но след време се е оправил.
— Така поне изглежда, сър, ама той продължава да се мъкне при нея. Не ми харесва погледа му и аз предупредих госпожата, а тя само се засмя. Прави й удоволствие да се чувства по-силната, нали разбирате, сър?
— Да — отвърна замислено Поаро, — струва ми се, че разбирам.
— Напоследък не сме го виждали, сър, и това е добре. Да се надяваме, че чувствата му са поизстинали.
— Възможно е.
Нещо в репликата на Поаро я стресна и тя попита:
— Да не би госпожата да е в опасност, сър?
— Да — мрачно изрече думите си Поаро. — Намира се в голяма опасност, за което сама си е виновна.