— А сега да чуем — подкани го Поаро. — Разкажете ни всичко.
Брайън Мартин очевидно продължаваше да се колебае.
— Бедата е там, че не мога да изложа пред вас всичко така, както би ми се искало. — Той се подвоуми. — Не е лесно. Вижте, цялата история започна в Америка.
— В Америка?
— Всичко започна от най-обикновена случка, фактически просто пътувах с влак, когато забелязах един човек — грозноват, дребен, гладко избръснат, с очила и златен зъб.
— А! Златен зъб!
— Точно там е цялата загадка.
Поаро кимна няколко пъти.
— Започвам да разбирам. Продължавайте!
— Та ви казвам, че този човек просто ми направи впечатление. Тогава пътувах за Ню Йорк. Шест месеца по-късно бях в Лос Анджелис и там отново го видях. Представа нямам как е възможно, но това е самата истина. Дотук — нищо особено.
— А по-нататък?
— След един месец се случи да отида до Сиатъл. Още не съм пристигнал и кого да видя? Моят приятел! Само че този път си беше пуснал брада.
— Твърде любопитно.
— Нали? Разбира се, тогава изобщо не ми мина през ума, че неговото появяване може да е свързано с мен. Но когато го видях отново в Лос Анжелис без брада, в Чикаго с мустаци и различни вежди, а после в някакво планинско село, дегизиран като скитник, започнах да си задавам въпроси.
— Съвсем естествено.
— Накрая, колкото и странно да ви се струва, установих, че той наистина ме следи.
— Поразително!
— Нали? У мен вече не остана никакво съмнение. Където и да отидех, наблизо беше и той — моята сянка, дегизирана по различни начини. За щастие златният зъб ми помагаше винаги да го разпозная.
— Този златен зъб е бил истински късмет за вас!
— Така е.
— Извинете ме, мосю Мартин, но никога ли не сте го… заговаряли? Не сте ли търсили обяснение за поведението му?
— Не, никога — поколеба се актьорът. — Веднъж или два пъти мислех да го направя, но се отказвах. Предполагах, че това просто щеше да го направи по-предпазлив и няма да науча нищо повече. А е възможно, щом разберат, че съм го забелязал, просто да го заменят с някой друг, когото не бих разпознал.
— En effet7 — с някой без този толкова полезен златен зъб.
— Точно така. Може и да греша, но това ми мина тогава през ума.
— Мосю Мартин, вие казахте „те“. Кого имате предвид?
— Най-вероятно съм искал да изразя инстинктивното си усещане, че не става въпрос само за един човек, господа.
— Съществува ли конкретна причина да мислите така?
— Не.
— Искате да кажете, че нямате представа кой може да ви преследва и защо?
— Ни най-малка. Поне…
— Continuez8 — окуражи го Поаро.
— Все пак имам една идея — бавно изрече Брайън Мартин. — Но имайте предвид, че са само предположения.
— Точно те се оказват понякога много полезни, мосю.
— Става дума за един незначителен инцидент в Лондон, който и досега не мога да си обясня, но никога няма да забравя. Често съм мислил за него, опитвайки се да проумея нещо… И понеже навремето не достигнах до никакво обяснение, започвам да се питам дали следенето ми има някаква връзка със случилото се в Лондон, макар, бога ми, да не виждам причина защо и как!
— Може би ще я открием.
— Да, но виждате ли… — Брайън Мартин отново заговори смутено. — Чувствам се малко неловко, но работата е там, че не мога да ви кажа нищо поне за момента. Надявам се, че ще мога да ви обясня след ден-два.
Очакващият поглед на Поаро го накара да продължи и той изрече отчаяно:
— Замесена е една млада дама, господа.
— Ah! Parfaitement9! Англичанка ли е?
— Да. Поне… но защо питате?
— Много просто. Не можете да ми кажете сега, но се надявате да го сторите след ден или два, което означава, че искате да получите нейното разрешение. А от това следва, че тя е в Англия. Също така въпросната дама е била пак в Англия, докато са ви следели — В противен случай веднага бихте я потърсили още в Америка. А щом през последните 18 месеца въпросната личност не е напускала страната, то най-вероятно тя е англичанка. Логично, нали, господин Мартин?
— Безспорно. Но все пак, ако тя даде съгласието си, ще се заемете ли с моя случай?
Поаро не отговори. Очевидно обмисляше нещата. Най-сетне попита:
— Защо дойдохте първо при мен, а не отидохте при нея?