Ъфорд се опита да проумее какво всъщност ставаше. Бяха откраднали пъкления ръкопис — Болингбрук го взе и сега от безопасността ги деляха само няколко часа. Веднъж да се качат на рибарската лодка, колкото и дьо Краон и неговите копои да виеха като адски хрътки, те щяха да са в безопасност. Но как се бе случило все пак? Ъфорд дишаше тежко и напрягаше уши да чуе дали го преследват. Беше ли направил грешка, или копоите преследваха бедния Болингбрук? Опита се да се успокои, като си представи лицето на Еделина, но вместо това видя лицето на Люсиен — с отворена прелестна уста, от която бликаше кръв. Ъфорд се унесе. Спомни си въпроса към Болингбрук. Какво беше толкова ценното в този ръкопис? Лондон и Париж бяха пълни с магьосници. Брат Роджър бе направил забележителни предсказания, но не бяха ли те просто мъгляви измислици? Болката понамаля и Ъфорд се опита да се съсредоточи върху собственото си опасно положение. Болингбрук беше този, който откри ръкописа, влизайки във връзка с мистериозния предател, но после какво? Дали този изменник ги е предал? В капан ли бяха попаднали? Ръкописът, който носеше Болингбрук, истински ли беше или фалшификат?
Ъфорд надзърна в Улицата на Капуцините. От мястото, където бе клекнал, успя да види отблясъците на реката и светлината на факлите по кея. Може би лодкарят ще дойде рано. Той се изправи на крака и тръгна бавно по улицата. От някакъв прозорец се чу плач на дете — остър звук, пронизващ нощта. Чу вой на куче и се сепна от вихрушката прилепи във въздуха над него. Бухал забуха в една градина по-надолу и той си припомни поверието, че бухалът е предвестник на смъртта. Беше извървял половината Улица на Капуцините, когато чу зад гърба си звъна на метал. Ръката му се стрелна към дръжката на камата и той се обърна. Редица от облечени в ризници мъже се бяха появили от уличката. Главите им бяха покрити с качулки. Те стояха безмълвно като легион духове, изпратени от ада.
— О, не! — задъхано извика Ъфорд.
— Мосю — обади се глас, — свалете оръжието и върнете ръкописа.
Ъфорд се втренчи в тъмното. Можеше да различи униформите и сребърните лилии на син фон: кралските копои! Той извади меча и камата си и се обърна да побегне. Свършено бе с него. Втора редица мъже се появи, пресичаща всяка възможност за бягство към кея. Отново се обади същият глас, силен и ясен:
— Мосю, свалете оръжието си, искаме да поговорим за онова, което откраднахте.
Ъфорд си припомни бесилките на Монфокон, черни и зловещи, трополенето на каруцата за екзекуции, завъртането на колелото, докато мъчителите чупеха ръце и крака с дървените си чукове.
— Не мога да сваля оръжието и не нося никакъв ръкопис — той разтвори ръце. — Настоявам да премина необезпокояван.
Редицата мъже от тази му страна, облечени също като другите, започна да се приближава към него — зловещи образи на смъртта. Ъфорд прошепна молитва на покаяние, наведе се и извади меча и камата. Тишината на улицата се наруши от сблъсъка на оръжия и ужасяващите писъци на умиращия англичанин.
В тясна зловонна канавка на няма и миля разстояние оттам Уилям Болингбрук се бе свил в един мръсен ъгъл, стиснал кожената торба между краката си. В началото на уличката клечеше просяк, който му каза, че кралските копои се трупат по брега. И как трябваше да постъпи сега? И дума не можеше да става за лодката, която ги чакаше. Опита се да не мисли за Ъфорд и да се съсредоточи върху техния господар, сър Хю Корбет. Какво ли би очаквал от Болингбрук? Кой е разумният начин да се измъкне от това положение? Като че ли бе открил най-добрия начин да се предпази, сигурна защита срещу всякакви опасности, сега и за в бъдеще. Болингбрук прехапа устни и внимателно започна да планира пътя си през лабиринта пред него.
Древните вярвали, че замъкът Корф в графство Дорсет бил построен от великани — мрачна, масивна постройка, извисяваща се до небесата. Кулите, бойниците, назъбените стени и високите порти надвисваха над нивите, полята и гъстите мрачни гори, които се простираха чак до брега. В тази мразовита нощ, празника на светците Саймън и Джуд, замъкът бе обвит в мрак и само от време на време проблясваха светлини на факли и пукащите мангали, разположени на бойниците да светят и топлят на часовите.
Разбойникът, познат под името Хорхаунд [7], се радваше на мразовития студ. Отрядите нямаше да напуснат замъка и управителят нямаше да преследва него и другарите му. Разбойникът се скри дълбоко в сенките на величествено дъбово дърво. Гладът бе по-належащ проблем. Сърните бяха твърде пъргави, а и такъв вид лов винаги би събудил подозрения. Затова Хорхаунд бе заложил капани за зайци и сега, преметнал на рамо кожена торба, възнамеряваше да провери плячката за тази вечер. Грабна арбалета си и потърси увереност, докосвайки ножа, затъкнат в кожения колан около кръста. Чувстваше се удобно в дрехите, откраднати от търговеца, който доставяше вино на замъка — глупав мошеник, който си мислеше, че само ще си седи в каручката и ще си трополи по пътеката през гората, без да даде обичайната такса; скръндза, не пожелал да плати за охрана. Хорхаунд му бе взел дрехите и кесията, но му остави виното, коня и каручката. Разбойникът потърка признателно вълнената дреха и придърпа по-плътно тежкото черно наметало. Ослуша се за звуци в мрака. Понякога управителят на замъка разпращаше наоколо лесничеите и ловците, но този път Хорхаунд не чуваше нищо в тъмнината на нощта.
7
Horehound (англ.; бот.) — пчелинок; тук и по-нататък прякорите на разбойниците са имена на диви растения. — Бел.ред.