Корбет се отдръпна. Беше уморен и изтощен и нямаше желание да се включи в гонитбата. Дворът се изпълни с цвилещи коне. Сър Едмънд и офицерите му възседнаха своите, викайки на войниците да се сберат около тях. Рогът зазвуча отново и сър Едмънд поведе кавалкадата през външния двор, а стрелците тичаха след тях. Останалите обитатели на замъка сега заизлизаха от скривалищата си, въоръжени кой с каквото намери. Тръгнаха между мъртвите, прерязваха гърлата на враговете и търсеха близките си. Лейди Катрин и дъщеря й излязоха от Залата с ангелите, придружени от Ранулф и група войници. Лейди Катрин въдвори ред. Убийствата на ранените спряха. На кухненските слуги и прислужниците бе наредено да запалят огньове, да сварят вода и да донесат завивки от складовете. Доктор Саймън вече беше зает, а зад него отец Андрю, с епитрахил на шията, се движеше между мъртвите, като от време на време коленичеше да поговори с някои от повалените.
Корбет се облегна на стената, борейки се да спре гаденето в стомаха си. Опита се да вдиша и да прочисти гърлото си, защото се страхуваше, че ще повърне. Ранулф и Болингбрук се завтекоха към него. И двамата писари бяха облекли твърди кожени нагръдници. Ранулф беше преметнал оръжейния си колан през рамо, а от камата и меча му капеше кръв. Корбет им обърна гръб и повърна. Зловещата тишина, която винаги наставаше след битка, се нарушаваше от агонизиращите викове на ранените или от протяжните писъци на жени, открили съпрузите си сред труповете. Ако лейди Катрин, придружена от войниците, не беше дошла, щеше да настане второ клане. Тя настоя ранените служители на замъка да бъдат отведени в централната кула, мъртвите — отнесени в параклиса, а вражеските пленници, които все още можеха да ходят, да бъдат бързо оковани и отведени в крепостните тъмници. Корбет махна с ръка на Болингбрук да отиде и да й помогне.
— Ранулф, тук свърших.
С помощта на другаря си, Корбет се запъти към стаята, като се опитваше да не гледа към труповете, проснати в тъмни локви кръв. Стигна до кулата, отвори вратата и се спря при шума от стълбите горе. Ранулф го изблъска настрани и тръгна напред, Корбет се изкачи бавно по стълбите. Вратата към стаята му зееше отворена. Той спря:
— Сигурен съм, че я заключих — прошепна той. — Напълно съм сигурен.
Той влезе в стаята. Можеше да познае, че някой е влизал по бледите следи по пода. Кожения елек, оставен върху големия сандък, беше преместен. Той клекна и провери ключалките.
— Къде беше дьо Краон по време на нападението?
Ранулф прибра меча в ножницата и избърса потта от лицето си:
— Мисля, че се криеше в Залата с ангелите.
Корбет наля на себе си и на Ранулф по чаша вино. Отпи жадно, сетне легна на леглото. Имаше чувството, че току-що е затворил очи, когато сър Едмънд го разтърси. Косата му беше цялата сплъстена, а лицето — набраздено от пот и мръсотия.
— Сър Хю, нужен си ми веднага!
Корбет с мъка се разсъни и седна на ръба на леглото. Сър Едмънд разхлаби колана на меча си, свлече се на един стол и потри лице с ръце.
— Бяха всичко на всичко триста души — започна той. — Трябва да сме убили две трети от тях. Имаме четиридесет пленника.
— Какво ще правите с тях? — попита Корбет.
— Те са пирати — отвърна управителят. — Не носят пълномощни, разрешителни или писмени заповеди. Познаваш закона, сър Хю. Попаднали в плен, такива мъже се признават за виновни и заплащат с живота си.
— Мислиш да ги съдиш ли?
— Още сега, сър Хю. Ти представляваш Кралското правосъдие и имам нужда от помощта ти. Няма друг начин. А Ранулф ще изпълни ролята на писар, така ще се съберат необходимите трима представители на правосъдието.
— Почакай, почакай! — Корбет вдигна ръце. — Разпитахте ли ги? Защо нападнаха Корф?
— Предводителите им бяха избити или избягаха — отвърна управителят. — Капитанът на флотилията успя да избяга. Тези, които заловихме, не знаят нищо освен, че е трябвало да нападнат замъка, да го опустошат, да убият колкото се може повече хора и да се оттеглят при корабите си, акостирали покрай устието на реката.
Корбет прие бокала с вино, който Ранулф тикна в ръцете му.
— Сър Едмънд, струва ми се, че си разгневен. Но нападението беше отблъснато и ти постигна голяма победа.
— Така ли? — управителят свали едната си ръкавица и засмука раната на китката си. — Почти загубих крепостта си, живота си, да не говорим за живота на жена ми и дъщеря ми. Рискувах и твоя живот, сър Хю. Ако те бяха убили, кралят щеше да ми вземе главата. Бог знае какво щяха да направят пиратите с френските посланици.