— Има ли някой тук — заяви той, — който да се обяви за невинен по повдигнатите обвинения? Попитах преди, сега питам пак, за последен път!
Отговориха му с порой от обиди на най-малко половин дузина езици. Въпреки оковите, пиратите все още бяха опасни. Корбет забеляза как се бутат напред към масата и то толкова силно, че стражите на сър Едмънд трябваше да направят кордон пред тях с вдигнати щитове и извадени мечове.
— Чуйте! — извика сър Едмънд. — Упълномощен съм да предложа опрощение на всеки, който може да предостави доказателство за това кой ви е наел и защо сте дошли тук. — Мъртва тишина посрещна думите му. Един от пиратите се измъкна отпред, като почти изблъска настрана стража.
— Не знаем кой ни нае — отвърна той на гърлен английски. — Само нашият предводител може да ви каже това, а той сега или гори в ада, или изнасилва някоя от вашите жени. Искате да ни убиете, ами хайде де, почвайте!
— В такъв случай… — сър Едмънд се изправи, в едната си ръка държеше дръжката на меча, а в другата — разпятието, и произнесе смъртната присъда: — Всички вие сте обявени за виновни по ужасните обвинения, повдигнати срещу вас, бидейки извършители на многобройни страховити престъпления… и с дадената ми правосъдна власт, като управител на този кралски замък, ви осъждам на обесване. Присъдата да бъде изпълнена незабавно.
Думите му не се нуждаеха от превод и бяха посрещнати с обидни крясъци. Пиратите се втурнаха напред, но бяха отблъснати от стражата на сър Едмънд. Изтикаха ги във вътрешния двор и ги разделиха на групи по шестима. Корбет напусна залата, докато изтикваха първите затворници по стълбите към стената. Клуповете вече бяха приготвени; свободните им краища бяха вързани за назъбените бойници на замъка. Отец Андрю стоеше в подножието на стълбите и тихичко редеше молитви, а много от разбойниците го проклинаха, минавайки край него. Щом стигнаха до стената, им нахлузиха примките около шиите и безцеремонно ги изритаха през ръба. Обитателите на замъка се бяха отдръпнали и стояха на замръзналите поля отвън да наблюдават как хвърлят пиратите един след друг от крепостните стени и как те танцуват и се гърчат на края на въжетата.
— Видях достатъчно — прошепна Корбет. — Сър Едмънд, искам отново да помоля да се погрижиш никой да не напуска замъка.
— Къде отиваш? — попита управителят.
Корбет се засмя:
— Трябва да поговоря със свещеник.
Корбет изпита облекчение, когато остави замъка зад гърба си. Групата за екзекуции обикаляше крепостните стени и когато той погледна назад, можа да види висящите черни фигурки — някои неподвижни, други ритащи в предсмъртен гърч. Извърна се и прошепна молитва, потупа коня по шията, после придърпа края на плаща си, за да прикрие носа и устата си от щипещия мразовит вятър. Беше отпуснал поводите на коня, за да му позволи сам да избира пътя си по заледената пътека. Зад него, приведен на коня, яздеше Ранулф, потънал в мълчание. Корбет знаеше причината за това. Преди много години той беше спасил Ранулф от обесване и гледката на подобни екзекуции винаги му навяваше мъчителни спомени.
Снегът се беше превърнал в лед и от двете страни на пътеката Корбет съзираше следи от скорошното нападение — петна от кръв, строшена сопа, катарама или къс от дреха. Спря, когато Ранулф приближи коня си до туфа прещип — там лежеше още един труп. Беше пират, уродливо проснат в смъртта си — с едната си ръка сякаш посягаше да сграбчи дългата стрела, забита надълбоко в гърба му. Навлязоха между дърветата. И тук имаше следи от кървавото преследване: един труп, незабелязан от хората на сър Едмънд, лежеше полускрит в снега, видяха и още много кървави петна.
Когато стигнаха до странноприемницата, дворът беше празен. Корбет слезе от коня, нареди на Ранулф да чака и влезе в кръчмата. Посрещна го главният коняр, който му каза, че сър Едмънд е оставил хана временно на неговите грижи:
— Все още търсим тези, които избягаха оттук — тъжните му очи се взираха в Корбет. — Млади момчета и прислужнички, потърсили убежище в мразовитата гора. Ходихме там и видяхме ужасни неща. Трупове с гърла, прерязани от ухо до ухо, странстващи търговци и пътници, все бедни чада Божии, които само са искали да се постоплят.
— Кастилците ли са били? — попита Корбет.
— Сър, ние ги мислехме за такива, за каквито се представяха. Излизаха от време на време, аз все си мислех, че ходят до замъка. После дойдоха другите — съвсем безшумно, по залез-слънце, страховити мъже бяха, сър. Наблюдаваха внимателно пътя. Насилваха по ужасен начин някои от прислужничките.