— Ще ти кажа какво ще направя — Корбет стана и избута стола назад. — През пролетта ще те поканя в Лондон и ще те представя на лондонския епископ. Той ми е приятел и ще бъде много щастлив да те ръкоположи за свещеник и да напише необходимите писма в своята канцелария. А относно твоето приятелство с брат Роджър — Корбет закопча наметалото си, — защо не го броим като още една тайна, скрита сред множеството други?
— Имам ли думата ти? — попита отец Матю. Облекчението беше изписано на лицето му.
— Имаш думата ми, отче.
— Тогава ще ти кажа нещо — свещеникът се изправи. — Ти имаш хубав глас, писарю, но и добро сърце. Когато бях в замъка, много се разтревожих. Срещнах един човек, за когото помислих, че може да ме разпознае.
— Един от французите ли? Дьо Краон?
— Не, онзи, който се перчи като весело врабче. Мосю Пиер Сансон. Но, слава Богу, минаха много години, откакто той говори за последно с мен. Преди около дванадесет години — продължи свещеникът, — Пиер Сансон беше член на френската делегация, дошла в Оксфорд. Бяха отседнали в кралския дворец в Уудсток. Може би си спомняш случая? Женитбата на кралската дъщеря Маргарет с херцога на Брабант? Разбира се, учени пристигат тук постоянно. Сансон твърдеше, че дълбоко се интересува от трудовете на брат Роджър и дойде да го пита за тайните му. Господарят ми беше стар и немощен. Никога не е имал особено благ нрав — добави той бързо — и се отнесе много грубо със Сансон. Когато французинът го попита за тайните му, брат Роджър отвърна, че ги е скрил в някакъв документ и е направил копия от него, и че ако светът разкрие тези тайни, тогава нека се възползва от тях, но не му се вярва това да стане — отец Матю бързо се прекръсти. — Това, което искам да кажа, сър Хю, е че французите са знаели от самото начало, че Secretus Secretorum никога няма да може да бъде разчетена.
Корбет протегна ръка и свещеникът топло я стисна.
— Ще се видим напролет, отче. Ще изпратя ескорт да те придружи.
Корбет и Ранулф се сбогуваха и се върнаха бързо в Корф. Опитаха се да не гледат към редиците трупове, скупчени като мухи, увиснали от бойниците, а препуснаха бързо по моста и влязоха във вътрешния двор, където слугите на сър Едмънд все още разчистваха следите от нападението. Корбет беше погълнат от мислите си, вече твърдо решил как да постъпи. Когато сър Едмънд дойде да ги поздрави, Корбет го поразпита за дьо Краон и разбра, че французинът се цупи в покоите си. Той отведе управителя на място, където дори и Ранулф не можеше да ги чуе, и настойчиво му зашепна нещо. Сър Едмънд се опита да се възпротиви, но Корбет настоя и управителят се съгласи. Ранулф нямаше търпение да открие лейди Констанс, но молбата замря на устните му, щом видя навъсеното лице на Корбет.
— Ранулф, трябваш ми — Корбет пусна кривата си усмивка. — Господ реши да не забавя повече.
Отидоха до покоите, Корбет приготви стаята, като придърпа столове и табуретки пред огъня, който Чансън палеше. Конярят беше проспал по-голямата част от битката и сега трябваше да търпи постоянните заяждания на Ранулф, затова беше повече от доволен да се измъкне до кухните и да донесе ейл, хляб, сирене и резени пушена шунка. Болингбрук се присъедини към тях и Корбет го настани на едно от ниските столчета пред огъня.
— Щеше ми се да дойда с вас, сър Хю — Болингбрук седна и взе малкия поднос, в който Чансън беше сложил храната. — Тук е като замъка на прокълнатите, кажи-речи цялата крепостна стена е окичена с обесени мъже — той захапа парче сирене.
— Скоро ще заминем. — Корбет седна на стола и накваси устните си с ейл. — А какво ще правиш ти после, Уилям?
— О, ще се върна в Лондон. Може да поискам малко отпуск от делата на Съвета. Ще ми намериш ли друг пост, сър Хю?
— Нищо няма да ти намирам! — отвърна Корбет.
Болингбрук изтърва сиренето.
— Сър Хю?
— Молиш ли се за душата му, Уилям? За душата на твоя добър приятел и верен спътник? На твоя боен другар Уолтър Ъфорд?
Ранулф замръзна, дори Чансън, седнал почти направо в огнището, забрави за яденето.
— Ти си предател, Уилям — продължи Корбет, — и аз ще ти докажа защо. Нека първо се върнем към къщата на магистър Тибо в Париж. Добре си спомняш Краля на ключовете, който можел да отвори всяка врата, сандък или ковчеже, нали?
— Сър Хю, нямам представа за какво говориш.
— Разбира се, че имаш, нали си бил там. Краля на ключовете бил ранен, ръката и китката му били пронизани от топки с шипове, кръвта му изтичала, така че накрая се наложило Ъфорд да пререже гърлото му. Спомняш ли си какво е носел Краля на ключовете? Торбичка със странни инструменти, шперцове, хитри приспособления за отваряне на ключалки и разбиване на закопчалки. Какво стана с тях?