Хорхаунд се надигна и реши да продължи. Познаваше добре пътечките и използваше светлините на замъка, както моряците се ориентират по звездите в непознатите морета. Движеше се с лекота, защото знаеше, че тази нощ в гората нямаше да има никого. Не го дебнеше никаква опасност. Тръгна напред с големи крачки, без да бърза, като хрътка, сигурна в плячката си. Истинската опасност беше на откритите места, из нивите и пасбищата, и в широкото пространство пред замъка. Пътят пред него закриволичи. От време на време Хорхаунд се спираше да приклекне и подуши въздуха, преди да продължи. Стигна до мястото, където беше заложил капаните, но остана горчиво разочарован: уловените зайци вече бяха изядени от дребните горски животни — лисици, невестулки или белки. Нищо не беше останало, освен остатъци по мрежата и насмоленото въже. Хорхаунд тихичко изруга. Ами той? Имаше осемнайсет — двайсет гърла за хранене, от които трима старци, пет жени и две деца.
Той продължи напред и стигна до широкия път, който водеше до главната порта на замъка. Горската пътека, обляна в мека лунна светлина, беше безлюдна, нямаше никаква опасност. Хорхаунд вървеше все по края, готов да се шмугне пак сред дърветата, ако възникнеше опасност. Колкото по-нататък вървеше, толкова повече нови миризми усещаше, но не на влажно дърво или есенни листа, а на пушек и апетитно ухание на печено месо. Приближаваше се до Горския хан, любимото място за срещи на местните селяни и на всички, които имаха вземане-даване със замъка, но това обикновено ставаше в по-хубавото време, а не когато студената зима потропваше на вратата. Хорхаунд се шмугна обратно в гората и приближи хана изотзад. Внимаваше за собственика му, любезния домакин мастър Реджиналд, който гледаше свирепи кучета. Разбойникът се придържаше на разстояние от хана и подмина задната стена. Ароматите от кухнята бяха многообразни и възбуждащи апетита и Хорхаунд се загледа с копнеж по далечните светлинки от прозорците и по дима от комините. Понякога мастър Реджиналд се смиляваше над него и неколцина от другарите му и ги пускаше да седнат до огнището да се постоплят, да изгълтат по една заешка яхния, в замяна на каквото бяха уловили в гората.
Хорхаунд продължи напред. От време на време дърветата отстъпваха място на влажни полянки и коварни тресавища. Както обикновено, той ги заобиколи и продължи пътя си. Дърветата се разредиха. Хорхаунд вече бе на откритото и се изкачваше по малкия насип, зад който замъкът се издигаше в небето. Това беше любимо място на зайците. Корф си имаше собствен развъдник и някои от зайците, отглеждани там, често бягаха, за да основат собствени колонии. Предната нощ Хорхаунд бе заложил капани близо до рова. Надяваше се, че острият студ и тъмнината ще притъпят бдителността на стражите. С приближаването си усети вонята на застоялата вода и благодарен на падащата мъгла, потърси капаните си. Зарадва се на меките пухкави телца, които го очакваха.
Почти беше напълнил торбата си, когато се натъкна на трупа. Младата жена бе просната до рова, скрита зад туфа прещип срещу една от тесните задни порти на замъка Хорхаунд едва не извика от уплаха. Щом приближи, той видя лицето и дългата коса на момичето. Докосна студената й шия и почувства смъртта, после напипа и стрелата от арбалет, забита в гърдите й. Хвърли поглед към светлинките по бойниците. Не можеше да направи нищо и отстъпвайки в нощта, се завърна в гората по друг път, заобикаляйки близкото село.
Стигна до гробището на църквата «Сейнт Питър ин дъ Ууд» и спря пред покритата порта на църковния двор. Дали да влезе и потърси отец Матю, почтения, състрадателен свещеник? Сигурно и той беше разтревожен от събитията. Колко станаха вече? Две или три млади жени, с днешната жертва ставаха сигурно четири, всички безмилостно убити. Две от телата бяха открити в самия замък, а третото, също както днешното, току пред портите. Хорхаунд бе силно разтревожен. Не му се мислеше за другия кошмар, който наричаше «ужасът в гората»: самотната поляна, мрачния дъб и увисналия труп, сякаш жертва на някакво варварско жертвоприношение. Разбойникът се взря в гробището. От къщата на свещеника не се виждаше светлина, а църквата беше мрачна каменна грамада, чернееща в нощта. Тия работи трябваше да почакат. Хорхаунд продължи напред.