Выбрать главу

— Защо ще искат да говорят за него? — попита той.

Момчетата само поклатиха глави и се върнаха на темата за ужасяващите убийства.

Подозрението за смъртните случаи падаше пряко върху някой от замъка, а не върху някой от гората или местните села. Все пак, както изтъкна Едноухия (а той бе считан за по-мъдър от останалите, защото можеше да брои до десет и можеше да изписва името си), телата на бедните девойки бяха намирани или на територията на самия замък, или близо до портите му. Хорхаунд не го беше грижа за убийствата, стига той и пасмината му да бяха извън подозрение. И все пак присъствието на кралските служители го караше да надушва опасност, а «ужасът в гората» все още тегнеше като сянка над главите на бандата. На Хорхаунд му се искаше да се махне от всичко това, както и да поговори за нещата, които можеха да се зърнат в гората.

Снощи слухът плъзна като мъгла из скритите горски пътеки. Кралските войници бяха потеглили, затова Хорхаунд и Милкуърт бяха в готовност. Трябваше да се уверят за какво идват войниците, а и каква по-добра възможност щяха да имат за това от една мъглива утрин в началото на декември, когато видимостта беше лоша, гората — влажна, а стомасите им пълни със змийски бульон и късове топло заешко месце?

Хорхаунд се напрегна. Странниците приближаваха, тропотът на конете им ехтеше като барабанен ритъм. Той надзърна към пътеката. Ездачите се появиха от изтъняващата мъгла — бяха четирима, трима от тях яздеха един до друг, а четвъртият — зад тях, като се опитваше да усмири злонравния на вид товарен кон. Ездачът в средата говореше и сочеше към замъка пред тях. На мястото, където дърветата изтъняваха, точно срещу скривалището на Хорхаунд и Милкуърт, конниците дръпнаха юздите, за да разгледат открилата се гледка към замъка Корф. Те не говореха нормански френски, а английски, за да може четвъртият мъж — блед, рус, леко кривоглед коняр, да разбира за какво си говорят. Водачът, който Хорхаунд незабавно кръсти «кралският довереник», описваше историята на замъка. Със силния си изразителен глас той разказваше на спътниците си как в стари времена един крал бил намушкан пред портите, а принцовете били оставени да умрат от гладна смърт в тъмниците на замъка.

Хорхаунд слушаше внимателно. Говорещият беше първият кралски служител, когото виждаше от години и се чудеше каква ли бе титлата му. Обърна се и чу името «сър Хю». Мъжът беше висок и строен, с матова кожа и големи бадемовидни очи, орловият му нос се спускаше към пълните устни и гладко избръсната брадичка. «Сокол скитник», помисли си Хорхаунд и стомахът му се сви. Хорхаунд оцеляваше благодарение на силно развитите си инстинкти, а сега усещаше, дори само по спокойния маниер и авторитета, с който този човек говореше, че той е опасен. Беше облечен скромно, с кървавочервена дреха над бледозелени панталони, натъпкани във високи ботуши. Шпорите му искряха и прозвънваха. На пръста му блестеше пръстен, а под наметалото носеше около врата си отличителната огърлица на някакъв орден. Когато кралският служител се обърна, избутвайки назад качулката на наметалото, Хорхаунд видя, че черната му коса със сиви нишки е опъната назад и вързана на тила.

Хорхаунд насочи вниманието си върху другите. Най-близкостоящият яздеше кон с голям подпръг, блестящо седло и сбруя. Той пък бе облечен в гарвановочерна кожа, широк оръжеен колан минаваше диагонално през гърдите му, а кръстатата дръжка на меча му бе положена на предната висока част на седлото за бърз и лесен достъп. Черното кожено одеяние подчертаваше тясното бледо лице и пламтящата червена коса. Като «истински боец» щеше по-късно да го опише Хорхаунд, писар, но и убиец — личеше дори само по начина, по който стоеше. Ръцете му никога не се отдалечаваха от оръжието. Конникът от другата страна имаше пясъчноруса коса и приличаше на писар в скромното си наметало, а косата му беше обръсната до ушите.

Хорхаунд се обърна към Милкуърт и му намигна. Другарят му се ухили; явно водачът беше доволен. Кралските служители не бяха довели войници, така че явно нямаше да ги преследват.