— Ще тръгваме ли? — прошепна Милкуърт.
Но Хорхаунд, замръзнал от ужас, отново гледаше към пътеката. Кралските служители бяха престанали да говорят и гледаха точно към скривалището им. Разбойниците се вцепениха. След като проследи погледа на господаря си, червенокосият боец скочи с лекота от седлото и извади меча си. Тръгна по пътеката, извади с лявата си ръка закрепената на гърба му кама и се приближи по-близо до калините и гъстия буренак, проснат като мрежа между дърветата. Хорхаунд сръга Милкуърт.
— Давай — промълви той.
Двамата мъже се обърнаха и почти пълзешком потънаха в тъмнината под обвитите в мъгла дървета.
— Остави, Ранулф — сър Хю Корбет, Пазител на тайния печат, подръпна юздите на коня си. Ранулф прибра меча и се върна на седлото.
— Сигурен ли сте, господарю?
— Абсолютно. Помислих, че там има някой. — Корбет направи гримаса. — Може би са деца от селото, сигурно сме събудили любопитството им.
Ранулф-ат-Нюгейт, Главен писар в канцеларията на Зеления печат, се зачуди от колко време сър Хю знаеше за промъкналите се подслушвачи. Той беше убеден, че не са деца. Беше успял да зърне широки рамене и сплъстена коса, а единият определено носеше арбалет. Но истинска опасност наистина нямаше.
Господарят «Кисела физиономия», както Ранулф наричаше сър Хю, когато го обсъждаха с коняря Чансън, явно смяташе, че конете трябва да се отморят, преди да започнат да изкачват стръмния насип към замъка, затова и беше направил кратката почивка. Ранулф се загледа в Чансън, който сега му се хилеше дяволито.
— Може и да не са били деца, Ранулф — прошепна конярят, — ами големи зайци. По тоя край се въдят направо огромни.
Чансън бе доволен, че има повод да се заяде с Ранулф, чийто единствен страх, както той сам открито си признаваше, бе природата извън града, с криещите опасност гори, самотните открити ливади и земни участъци без никаква следа от човешко присъствие, където единствените звуци са крясъкът на птиците и зловещите шумове между дърветата от двете страни на пътеката. Ранулф бе градско чедо, отрасъл из тесните лондонски улици и канавки и често копнееше за това, което наричаше «милата родна смрад и топлина на града». Ранулф постави ботуша си в стремето и се качи на коня.
— Дори ако зайците им бяха големи като къщи — отвърна той бързо, — ти пак нямаше да улучиш нищо.
Уилям Болингбрук, Писар на тайния печат, наскоро завърнал се от Париж, чу забележката и се присъедини към подигравките. Липсата на стрелкови умения у Чансън бе известна сред писарите при Тайния съвет. Каквото и оръжие да му дадяха, конярят с ярко изразено кривогледство щеше да представлява по-голяма опасност за себе си, отколкото за който и да е въоръжен противник.
— Трябва да продължим. Сър Едмънд ни очаква — Корбет се пресегна и сграбчи китката на Болингбрук. — Уилям, радвам се, че си с нас — той му намигна. — Въпреки че съм убеден, че дьо Краон няма да е никак доволен. Добре ли си, Уилям? — той дръпна назад качулката му.
— Любопитен съм, сър Хю.
— Разбира се, но помни, няма нищо скрито — Корбет смушка коня си. — Или поне така пише в Евангелието.
Те напуснаха сянката на дърветата, пришпорвайки конете си през тревистите варовикови земи към замъка, построен на няколко последователни възвишения, които му осигуряваха непревземаема позиция. Преди години Корбет бе посетил Корф. Родителите му имаха земя в Девън и бяха взели любимия си син със себе си, за да види майсторлъка на кралските строители и каменоделци. Той беше работил в Лондон и Париж и дори гледките на тези градове, да не говорим за всичко, видяно през годините, не успяха да заличат преклонението му пред тази страховита крепост, с величествените назъбени стени, извисяващи се кули, оръдейни бойници и тесни кулички. От централната кула на крепостта на върха на хълма се развяваше английският кралски флаг — златни леопарди на ален фон, а до него се вееше личният флаг на сър Едмънд Лаундж, кралски управител на крепостта — лежащи сребърни лъвове с вдигнати глави на тъмносин фон.
Най-накрая стигнаха замъка, прекосиха шумно подвижния мост и минаха под острите зъби на вертикалната решетка на портата в крепостната стена. Прекосиха двора на замъка, пълен като градски площад със сергии, ковачници, конюшни, готварници и пещи, където всички се подготвяха за поредния работен ден. Някъде зазвъня камбана, някой наду ловен рог, който почти не се чу заради воя на глутница хрътки, нетърпеливи да получат първото си ядене за деня. На масите току до портата, където кръвта се лееше като вода, човек от развъдника нареждаше одраните трупове на дивеча, за да може касапинът да им извади вътрешностите, след като приключеше с рязането на едно прасе, чиято глава лежеше окаяно в каче със саламура и плашеше любопитните хрътки със своя безжизнен стъклен поглед. Навсякъде имаше запалени огньове и мангали. Деца кряскаха и танцуваха около тях, и избутваха настрана псетата, които пускаха лиги покрай осоления бекон, оставен да цвърчи на импровизираните шишове. Перачки с кошове мръсно пране си пробиваха път към казаните. Лесничеи окачваха още дивеч по куките, докато други разгонваха кучетата, за да сложат отдолу съдове за събиране на кръвта. По-нататък извеждаха от конюшнята един окуцял кон на преглед при конския доктор. Войници и стрелци се шляеха насам-натам и се събираха край огньовете, за да закусят с долнокачествен ръжен хляб, наденици с подправки и кана ейл. Никой не обезпокои Корбет и свитата му, не им попречи да преминат през двора, през втория подвижен мост, построен над сух окоп, и да влязат във вътрешния двор — доста по-спокойно място, над което се извисяваше централната кула. Пазачите се промъкваха в сенките под подвижните решетки, имаше и още на външната стена отсреща, а стрелците по бойниците се обърнаха, за да наблюдават пристигането на новодошлите. Корбет дръпна юздите и слезе от коня, хвърляйки поглед към централната сграда, сама по себе си истински замък. Построена от яки камъни, облицована отпред с дялан камък с основа от червени тухли, тя се славеше с покрива си от черни плочи и два ниски тумбести комина. Това беше личното жилище на управителя на крепостта, което включваше гостна, кухня, дневна и склад за провизии, както и частните му покои на горния етаж. Сър Едмънд Лаундж, придружен от жена си и дъщеря си, вече бързаше надолу по стълбите, за да ги приветства. Коняри припнаха да отведат конете им. Сър Едмънд се втурна напред, а пилетата и патиците се разкрякаха недоволно.