Филип можеше да се поздрави. Бе довършил започнатото от този велик светец, щеше да даде на Франция естествените й граници — голямата планинска верига на юг и безбрежните морета на север и запад. Ниските земи [1] щяха да купуват от него, а мощта на Франция щеше да се простира на изток до Рейн. Усмивката на Филип изчезна, когато зад гърба му се чу покашляне. Бавно се прекръсти и стана леко от молитвения стол. Извади копринените си ръкавици от колана и си ги сложи, докато гледаше втренчено Амори дьо Краон, пазителя на кралските тайни.
— Искал си да ме видиш, твое величество? — дьо Краон не хареса строгото изражение на лицето на господаря си.
— Амори, Амори… — лицето на Филип разцъфна в усмивка, той се приближи, сграбчи лицето на дьо Краон в ръцете си и силно го притисна — трябва да обсъдим нещо, Амори.
Той поведе червенокосия, най-потайния от съветниците си, към малка пейка в тясна ниша в средата на параклиса, където обикновено се срещаше с изповедника си, за да му прошепне греховете си и да потърси опрощение. В действителност Филип не вярваше, че му е нужно опрощение, все пак Бог беше владетел на царството небесно и би го разбрал. Въпреки всичко това бе идеално място за срещи и заговори, където не можеха да се промъкнат подслушвачи или шпиони.
— Е, Амори — Филип седна и придърпа дрехата си, махвайки на дьо Краон да се настани до него. — Прочетох доклада ти — той си играеше с червените пискюли на копринената ръкавица. — Ти настояваш — продължи шепнешком, — да се справя с два проблема.
— Първият, твое величество, е сър Хю Корбет.
— Той ли е проблемът, Амори, или по-скоро проблемът е резултат от омразата ти към него?
— Кралю — дьо Краон се поклони леко, — ти си проницателен както винаги. Аз мразя Корбет заради това, което представлява, което ръководи — онзи Таен съвет с неговия легион шпиони.
— Вярно е — кимна Филип.
— Другият е университетът — Сорбоната.
Дьо Краон стоеше с наведена глава, но от дългата въздишка на господаря си усети, че е улучил право в целта.
— Учените глави — просъска Филип, — тези издигнали се от калта човечета, които вярват, че волята ми няма силата на закон.
— Твое величество, има какво да направим по въпроса.
Филип се приведе напред като свещеник, който слуша каещ се грешник, и там, в Божия дом, френският крал и неговият Повелител на шпионите започнаха да плетат кървавата мрежа, с която да унижат още повече Едуард Английски.
Първа глава
Кралят бил в Оксфордшир, в дома на един благородник, и много искал да научи за този именит францисканец.
Уолтър Ъфорд много го биваше да наднича през ключалки. Твърдеше, че има природна дарба за това и в този петък, в навечерието на празника на света Моника, майката на свети Августин, той използваше таланта си по заръка на своя господар, сър Хю Корбет, Пазител на тайния печат на Едуард I Английски. Ъфорд си прекарваше добре. Всъщност, когато посетеше изповедалнята, за да признае греховете си в началото на коледните пости, щеше да си признае и този. Уолтър Ъфорд бе зает да шпионира магистър Тибо, преподавател по теология и ректор на Сорбоната, парижкия университет. Ъфорд се озърна в двете посоки на галерията. Беше пусто. Само скърцащите дъски на пода и шумоленето на разни дребни гадинки отекваха в тъмния коридор. Магистър Тибо не би желал нищо да го разсейва. Все пак, това беше неговият дом — висока триетажна постройка на улица Сен Вьов, на една крачка от зловонната, бурна Сена. Ъфорд наостри уши. Отдолу се чуваше шумът на пиршеството и музиката на ребека, флейта и тамбура. Танците бяха започнали. Тъмнооките циганки щяха да лудуват като Саломе, да привличат похотливи погледи и да разбуждат горещи страсти у зрителите.
— Няма да има много учене довечера — прошепна си Ъфорд.
Той долепи око до ключалката. Беше доволен, че магистър Тибо е махнал ключа. Дупката беше голяма и Уолтър ясно можеше да разгледа спалнята на стария развратник — голяма стая с под от полирано дърво, с вълнени килими, а стените — покрити с пищни драперии. В огнището весело пращеше огън, а пръснатите из стаята свещи осветяваха живата картина, която се разиграваше на драпираното в синьо легло с четири колони. Магистър Тибо, гол както майка го е родила, палуваше с Люсиен, fille de joie [2], една от най-добрите в Къщата на Удоволствията. Ъфорд тихо изстена. Люсиен бе наистина красива — с блестяща червеникава коса и снежнобяла кожа. Тя притежаваше фигурата на Венера и лицето на Афродита. Уолтър ги наблюдаваше, удивен от подвижността на стария ректор. Чуваше го как стене от удоволствие, чуваше и виковете на наслада на Люсиен.
1
Общо наименование на земите, приблизително обхващащи днешните територии на Холандия и Белгия. — Бел.ред.