— Но ти трябва да си обмислил всичко това, преди да се съгласиш да приемеш френските посланици? — попита Болингбрук.
— О, да, разбира се — отвърна Корбет. — Споделих с краля подобна теория, но без да навлизам в такива подробности. Бог ми е свидетел, Филип и Едуард напълно се заслужават един друг — двама изкусни фехтовачи, обикалящи се един друг в тъмнината, всеки дебнещ момента на предимство — изсмя се сухо. — Знаете ли, господа, не е ли нелепо — или както биха казали в Оксфорд, mirabile dictu — не е ли чудно, че единственото нещо, което обединява Едуард Английски, Филип Френски, Амори дьо Краон и мен, е убеждението, че нещо ще се случи по време на престоя на дьо Краон тук в Корф. И само милостивият Бог знае какво.
— И какво предлагаш? — попита сър Едмънд.
— На французите да се дадат добре охранявани стаи.
— Но те няма да пожелаят охрана, никога не искат — отвърна управителят. — Само ще ни обвинят, че ги шпионираме и че се отнасяме с тях като със затворници.
— Увери се, че ще получат ключовете от стаите си — потропа Корбет върху масата. — И да се хранят заедно в залата. Колкото до замъка, оставете ги да се разхождат където поискат — той бутна стола си назад в знак, че срещата е приключила. — Но ако решат да напускат замъка, трябва да им бъде осигурен ескорт.
Сър Едмънд стана, поклони се и излезе. Болингбрук попита има ли нещо друго. Корбет поклати глава. Писарят се оттегли, като каза, че трябва да се преоблече, изкъпе и поспи.
— Сега какво? — попита Ранулф.
Той се изтегна на стола, като си играеше с ножницата на камата на колана си. Сложи я на масата пред себе си и се загледа в Корбет.
— Ти наистина очакваш неприятности, нали?
Корбет отиде до врата, която Болингбрук бе оставил полуоткрехната. Притокът на свеж въздух бе добре дошъл, но докато затваряше вратата, той видя да валят първите снежинки.
— Не знам какво да очаквам, Ранулф. Познаваш Едуард Английски, доволен е, когато го наричат Велик английски учен, има страст към науката. Веднъж погълнат от нещо, направо се пристрастява. Сто пъти е преглеждал трудовете на Бейкън като теолог, разучаващ Светото писание, и настоява и аз да върша същото. В ковчежето ми е неговото копие на ръкописа на Бейкън.
— Монахът бил ли е магьосник? — попита Ранулф.
Корбет придърпа кошничката с хляб към себе си, отчупи си парче, натопи го в съда с масло и го сложи в устата си:
— Ранулф, пак опираме до логиката. Лежал ли си някога в тревата — усмихна се той, — имам предвид сам, да гледаш небето и полета на птиците? Чудил ли си се някога какво е да летиш, да бъдеш птица? Ами излягал ли си се някога на корабна палуба, замислен какво ли наистина става под вълните?
— Разбира се — отвърна Ранулф. — Умът ти се рее.
— Хора като Роджър Бейкън са една крачка напред. Възможно ли е? Може ли да се постигне? Отдават се на размисъл — продължи Корбет, — заинтригуват се и започват с експериментите.
— Ти вярваш ли в разни скрити познания?
— Не, не вярвам — Корбет разклати ейла в чашата си. — Вярвам в логиката и дедукцията. Ако нещо е възможно, дали става вероятно? Каква е връзката между една идея и един факт? Ако построим машина, подобна на катапулт, която да изстрелва камъни към крепостните стени, дали е възможно да конструираме друга машина, която да ги хвърля още по-силно и по-надалече? Слез долу в двора на замъка, Ранулф, и наблюдавай уелските стрелци. Те не използват арбалет, а лък от тисово дърво, който изстрелва стрелата на един ярд разстояние. В Уелс наблюдавах как един майстор на лъка изстреля шест такива стрели за няколко мига, докато стрелецът с арбалета още опъваше тетивата на оръжието си.
— Когато дойдат французите… — Ранулф реши да смени темата. От предишен опит знаеше, че темата за военната служба на Корбет в Уелс винаги му променяше настроението. Сър Хю още страдаше от кошмари при спомена за тесните криволичещи долини и заради жестокостите, които и двете страни си бяха причинили една на друга. — Когато дойдат французите — повтори той, — дьо Краон ще обвини ли Болингбрук в кражба и убийство?
— Имат сериозни подозрения, но нямат почти никакви доказателства — сухо се изсмя Корбет. — О, той ще знае за това и ще знае, че аз знам, което прави и двама ни много знаещи, но дьо Краон е прекалено лукав, за да обвини някого. Може да намекне за това, но няма да отправи открити обвинения. Може да разкаже, че един учен англичанин — Ъфорд, е бил убит, когато е извършвал кражба, но само дотам. Мъртвите не интересуват дьо Краон. Както при лисицата, когато убие ярка, апетитът му само се изостря…