— Чувам, че хората обвиняват разбойниците.
— Разбойници! — прекъсна ги сър Едмънд. — Ще си помисли човек, че са Уилям Уолъс. Те са една жалка шайка мъже и жени — обясни той на Корбет, като се наклони през масата. — Бракониери и дребни крадци. Наистина, сторили са достатъчно, за да увиснат на бесилката, но защо им е да убиват млади жени? Три от седемте жертви бяха намерени на територията на замъка.
— Не бяха ли шест?
— Една е изчезнала — обясни сър Едмънд. — Филипа, дъщерята на мистрес Фейнър — тя отговаря за прането. Преди десет седмици, точно след като прибрахме реколтата, Филипа изчезна след неделната служба. Казала, че отива на разходка, но не се върнала. Изпратих войници и конници да претърсят околността, влязоха навътре в гората, колкото можаха. Помолих рибарите по крайбрежието да следят приливите, но изобщо не намерихме тялото й.
— Аз организирах енориашите си — допълни отец Матю. — Претърсихме всяка долинка, горичка и ров, дори пещерите на остров Пърбек, но не открихме нищо. Мистрес Фейнър смята, че дъщеря й е мъртва, че е първата жертва на ужасните убийства. Скръбни времена, най-лошите, откакто дойдох в енорията.
— А кога беше това? — попита Корбет, докато набождаше на костената си вилица парче месо.
— Преди около единайсет години. Аз съм от Дърам, но там не можах да си намеря служба — свещеникът върна темата обратно към убийствата. — Наистина, това са времена на страх. Както казва Овидий: Omnibus ignotae mortis timor — «Във всички създания се крие страха от непозната смърт». Никой не проумява защо младите девойки са убити по такъв жесток начин.
Корбет се наведе напред и зашепна на сър Едмънд, а управителят извърна глава, за да чува по-добре.
— Има ли нещо, което да свързва всички тези жертви? — попита Ранулф.
Свещеникът побутна настрани подноса си и придърпа чашата с вино. Корбет забеляза, че въпреки едрото му тяло, пръстите на отец Матю са дълги и нежни като на жена.
— Какво е общото между тях ли? Разбирам логиката ти — той повдигна вежди, — но не знам името ти.
— Ранулф, Ранулф-ат-Нюгейт, Главен писар в канцеларията на Зеления печат.
— Нещата, които са равни на едно и също, са равни и помежду си — отвърна свещеникът. — Същото логическо съждение може да се приложи към всичките тези жертви. Те са бедни, млади са, живеят в замъка, всичките си търсят работа или в крепостта, или…
— Това е голямата награда — да са твоето училище — допълни сър Едмънд.
— Да, и моето училище — усмихна се свещеникът. — Всяка събота следобед събирам всички девойки в нефа на църквата и ги уча на основни познания по четене и писане. Общо трябва да са около трийсет момичета. Някои са много схватливи, например младата Филипа. Давам им сметана и прясно изпечен хляб и през лятото — най-добрия мед от кошерите ми. В неделя е ред на младите момци. Много се гордея с училището си — додаде той.
— И аз бих се гордял — отвърна Корбет. — Оттам тръгнах и аз, от нефа на църквата «Сейнт Дънстън», после отидох в катедралното училище, а след това — в Оксфордския университет. Понякога малки пламъчета се разгарят в буен огън.
Той спря, защото в залата влезе един прислужник с кожена торба, после се наведе и зашепна в ухото на сър Едмънд:
— Ще пристигнат след малко, но междувременно…
Управителят побутна кожената торба. Корбет взе пъклената стрела, която докторът бе извадил от гърдите на Ребека. В единия й край имаше остри зъбци като на рибарска кука, а в другия — сноп вкоравени пера. Беше почистена, но Корбет забеляза как ударът е изкривил един от зъбците и дори грозният връх бе леко затъпен.
— Разпознаваш ли я, сър Едмънд?
— Има хиляди като тази из замъка.
Корбет премери с ръка тежестта на стрелата.
— Ребека е била намерена на пътека, убиецът й е стоял приблизително на около един ярд разстояние. Била е млада жена, с чевръсти крака и остър слух. Ако се е почувствала заплашена, е щяла да избяга, но не го е сторила. Била е с лице към убиеца си, трябва да му е позволила да се приближи много близо. А сега ми кажете, господа — на самотна мъглива пътека в студена декемврийска утрин, във време и на място, където стават ужасяващи убийства, защо тази девойка не се е изплашила?
— Нека го кажа преди теб — гласът на отец Матю бе твърд. — Тя би разрешила на свещеника да се приближи, но аз си бях в църквата.
— Кротко, кротко — промърмори Корбет. — Никой не те обвинява, отче, камо ли да те подозира. На кой друг би позволила същото?
— На приятел — заяви Ранулф. — На друга девойка или на някой немощен старец? Ребека не е била уплашена.