— От какво се страхуваш, сър Хю?
— Загрижен съм — Корбет дръпна поводите, цъкна с език и поклати глава. — Защо фламандските пирати се навъртат тук по средата на зимата? Вярно е, че има лесна плячка, но…
За известно време яздиха мълчаливо, после Корбет обърна коня си и се загледа обратно към черния силует на замъка.
— Оттук — той протегна лявата си ръка — има около шест мили на североизток до сравнително големия град Уеръм. Френските посланици вероятно са отседнали там снощи. Навсякъде около нас, като полумесец, се простират гъсти гори, на юг от Корф, на около седем-осем мили, е морето. На изток се намира устието на реката, а на запад има една по-малка река, което превръща тази част от графството в остров. Наричат го остров Пърбек — Корбет избърса снежинките от лицето си. — Останалото ще трябва да разберем сами.
Влязоха между дърветата, завиха надясно, като следваха пътеката и минаха покрай сгушено под снега селце. Колибите изглеждаха необитаеми, само самотният плач на дете, кучешкият лай и извиващият се нагоре черен пушек издаваха признаци на живот. Продължиха напред. Щом зърна кулата на църквата «Сейнт Питър», Корбет осъзна, че всъщност се движат по същата пътека, по която е минала и Ребека тази сутрин. При църковната порта слязоха, завързаха конете и тръгнаха по пътеката през гробището към страничния вход на църквата. Вратата беше отворена и те влязоха в студената мъглявина на нефа — мрачно място, чийто настлан с плочи под бе осветен от слаба светлина, проникваща през високите тесни прозорци. Но все пак това бе свято място, прастар параклис с тумбести колони, ниски трансепти и белосани стени. В основата на всяка колона бяха поставени кошници с билки. Всеки следващ свещеник беше поръчвал на странстващи художници да изрисуват стените с дълбокомислени, пъстри картини — те бяха умело изработени — червеното, кафявото и зеленото придаваха силна мощ на сцените от прибирането на реколтата и образите на Христос и Божията майка.
Олтарът беше малък, ограден с прост парапет, вместо с висока преграда. Отвъд него, вляво имаше ниша с резбована дървена статуя на Дева Мария с младенеца, а вдясно се намираше параклисът, където отслужваха литургии за дарителите на църквата, където на пиедестал стоеше статуя на свети Петър — в едната си ръка държеше ключовете от царството небесно, а в другата — мрежа. Помещението на олтара беше скромно, от двете му страни имаше ниши за подноса за волни пожертвувания и за светата утвар. Самият олтар беше издигнат срещу стената. Към него водеха стръмни стъпала. Отдясно висеше сребърната дарохранителница в торбичка, а до нея, под червено стъклено капаче мъждукаше свещ. Корбет коленичи и се прекръсти. Беше заинтригуван. Повечето църкви ухаеха на тамян и восък, но тази беше различна. Подушваше остра парлива миризма, която не можеше да определи. Корбет мина през малката църковна ризница — гола варосана стая, пълна със сандъци и скринове. Там под черното разпятие се намираше мястото, където се оставяха одеждите за литургиите. Завъртя ключа на страничната врата, дръпна резето и надникна. Тази част от църковната земя принадлежеше на свещеника. В далечния край имаше проста двуетажна къща от сиви тухли, със стъпала пред главния вход и зарешетени прозорци от двете страни. Къщата изглеждаше стара, но тези от плочите на покрива, които все още не бяха покрити със сняг, блестяха в черно. Корбет прецени по дървените огради и купчинките пръст, че отец Матю е запален градинар. Зърна статуя на светец и се зачуди дали не е на някой от многобройните свети мъже и жени, които църквата беше обявила за покровители на градините и билковите насаждения.
— Какво търсиш, сър Хю? — попита Ранулф.
Корбет се върна през ризницата и застана до парапета пред олтара.
— Мисля си за убитите млади жени. Единственото, което ги свързва, освен възрастта и пола им, е че всички са се срещали тук. Чудя си дали смъртта им…
Думите на Корбет увиснаха във въздуха. Той отиде до страничната порта, увери се, че вратата е затворена и се запъти към главния вход, като поспря да се възхити на купела и на образа на свети Христофор, прегърнал младенеца, изографисан на близката колона. Отвори вратата и излезе в снежната вихрушка. Чу се звук, подобен на шум от птичи криле и една стрела се удари в камъните над него. Корбет отстъпи бързо назад и тресна вратата зад гърба си. Застанали нащрек, Ранулф извади меча, а Чансън — камата си. Конярят беше напълно буден, но още примигваше и си мърмореше нещо.
— Знаят, че нямаме лъкове. Които и да са, нямат намерение да ни нападнат! Тази стрела служеше като предупреждение.