— Кралски служителю — чу се глас през затворената врата, — кралски служителю, нямаме лоши намерения.
Корбет вдигна резето, но бе избутан от Ранулф, който отвори вратата и излезе, преди Корбет да успее да го спре. Двамата с Чансън стъпиха на най-горното стъпало. Някаква фигура се раздвижи иззад очукан надгробен камък. Беше с качулка и снегът беше покрил главата и раменете й. Корбет зърна износени панталони, макар че ботушите бяха сносни, а арбалетът, който държеше, беше в отлично състояние. Появиха се и други мъже, най-малко половин дузина.
— Кралски служителю! — закачулената фигура се приближи и сведе арбалета. Ранулф с изваден меч се втурна надолу по стълбите. — Не приближавай! — извика грубо мъжът и вдигна глава. Раздърпана маска покриваше лицето му. — Кралски служителю, каквото и да си чул в замъка, ние не сме отговорни за смъртта на девойките, нито за онова, което може би ще видиш в гората.
— Каквото може да видя ли? — извика Корбет, като слезе при Ранулф.
— Ужасът, който виси в гората — отговори мъжът. — Ние сме бедни хора, прости чеда на майката земя, убиваме само за да ядем, помни това — фигурата вдигна ръка и разбойниците се обърнаха и побягнаха, изкатериха се по стената на гробището и изчезнаха в дърветата зад нея.
Известно време тримата другари се взираха в снега, после се метнаха на конете и потеглиха обратно към замъка. Мрачната сивота на деня нарастваше, докато светлината намаляваше. Снежната буря утихваше, след като бе превърнала околността в тиха бяла пустош, в която се открояваха черни дървета и храсти. Над тях се рееха самотни птици, а прещипът и шубраците се скършваха и падаха на земята под тежестта на снега. Те стигнаха до пътеката, простираща се през откритото пространство до главната порта на замъка, където по бойниците ярко горяха факли и мангали.
— Прилича на адските тъмници — промърмори Ранулф, но все пак бързаше да стигне до портата и да избяга от сковаващата пустота на полетата.
Поеха по подвижния мост. Корбет дръпна юздите. Наведе се към Ранулф и Чансън и им нареди да не споменават пред никого за стълкновението в гробището. Чансън отведе конете, Ранулф отиде до склада за провизии, защото твърдеше, че още е гладен, а Корбет се върна в стаята си. Един прислужник чакаше отвън. Корбет отключи вратата и мъжът започна да пали светилниците. Използва духало, за да разгори мангала и подсили набързо слабия огън в камината, като постави нови пънове над купчинка въглища, наръсени с билки, които пръскаха из спалнята летни ухания.
— Господарю — мъжът се потеше, докато раздухваше пламъците с духалото, — скоро ще ти е уютно като на прасе в кочина.
Корбет се ухили на сравнението. Помогна на прислужника, докато получиха задоволителен резултат, даде му една монета и заключи вратата след него. Изрита ботушите си и тъкмо щеше да се настани пред огъня, когато чу далечно пеене. Отиде до прозореца, махна капака и внимателно се заслуша. Беше грегорианско църковно песнопение, което се носеше от параклиса на замъка. Напълно забравил умората, той бързо нахлузи отново ботушите, напусна стаята и изтича по стълбите. Срещна Ранулф пред кулата, сграбчи верния си другар за рамото, и двамата забързаха, хлъзгайки се, през ледения мрак към църквата. Ранулф се опита да протестира, но знаеше, че е напразно. Както бе отбелязал пред Чансън: «Единственото нещо, което господарят Кисела физиономия наистина обича, е сгоден случай да попее.»
Параклисът «Сейнт Джон» беше дълга, варосана, подобна на хамбар постройка. Но стените бяха изографисани, а подиумът в дъното беше настлан с прекрасен камък. Олтарът, направен с мрамор от Пърбек, сякаш искреше на светлините на свещите, поставени от двете му страни. Отец Матю, подпомогнат от отец Андрю, организираше войниците в хор, за да упражняват песнопенията за Коледа.
— Я гледай ти, Сър Хю! — повика ги с жест отец Матю. — Сигурно си чул песнопенията?
— Да бе, ангелския хор — промърмори Ранулф. — Разбира се, че ги чу.
Корбет веднага се заплени от пеенето и за известно време само стоя и слуша как хорът, под ръководството на отец Матю, пее Puer Natus est Nobis — «И роди се дете за нас». Хорът бе съставен от млади момчета и възрастни мъже, но истинското пеене се дължеше на уелските стрелци, на чиито гласове Корбет особено се възхищавате. Той стоеше и си тактуваше с крак, движейки леко пръсти, все едно можеше да улови самата същност на химна. Ранулф отсъди, че хорът, и особено стрелците, пееше много хубаво. В имението си в Лейтън сър Хю имаше свой собствен хор, съставен от прислужници и обитатели на имението, и щом химнът свърши, Корбет се впусна в пламенна дискусия с двамата свещеници относно това, което наричаха «подреждане на гласовете». Сър Едмънд и офицерите му наминаха и отбелязаха очаровани как сериозният Пазител на тайния печат спори въодушевено кой къде трябва да застане и дали гласовете трябва да се редуват, или да пеят заедно. Сърцето на Ранулф пропусна един удар, когато лейди Констанс заедно с придружителките си също влезе в малкия параклис, сега препълнен с хора и облян в светлини, тъй като отец Матю запали още свещи и факли.