— Направих каквото можах — Ранулф посочи към Чансън, пременен в нова вълнена дреха. Косата му изглеждаше дори по-остра от обикновено. Закачките продължиха и когато Болингбрук влезе и съобщи за пристигането на дьо Краон.
— Обиколих замъка — Болингбрук седна върху сандъка в края на леглото. — Същински зайчарник — с повече дупки и тунели от който и да било лондонски квартал — той погледна към Корбет. — Говори се за обещанието, което сте дали…
— Знам, знам — призна Корбет. — Не трябваше да давам това обещание — той спря, защото чу камбаната на замъка да бие — сигнал, че пиршеството скоро ще започне.
Корбет поведе останалите в режещия студ. Влязоха в Залата с ангелите. Сега дългата стая бе ярко обагрена в светлина и цветове. Бяха поставили свежа зеленина, огнищата бяха пълни догоре с цепеници и пламъците се издигаха нависоко. Грееха мангали и кадилниците с тамян от църквата също пръскаха силен аромат. Музикантите в галерията настройваха флейтите и арфите. Голямата маса на подиума беше покрита с бяла дамаска и блестеше от наредените кани, бокали и гарафи.
Дьо Краон и свитата му стояха пред огнището и отпиваха от купи с топло вино. С неискрена усмивка на лице, но решен да спази етикета и протокола, Корбет се приближи към тях. Той прегърна французина с червеникава коса и мрачно лице, за когото бе сигурен, че иска да го убие, и двамата си размениха osculum pacis — целувката на мира: той целуна устните, които го бяха проклинали, и стисна ръцете, които искаха да се окъпят в кръвта му. Дьо Краон също съблюдаваше официалностите. Той се отдръпна, разпери ръце и поздрави Корбет на нормански френски, като му предаде благопожеланията на своя милостив господар. Съперникът на Корбет също бе облечен в цветовете на френския кралски дом — одежда в синьо и бяло, украсена със сребърни лилии. И така те стояха, разменяха любезности, всеки вдигаше наздравици за господаря на другия, дьо Краон с видимо самодоволна усмивка и без да прави опит да прикрие омразата в очите си. Започнаха да представят и останалите. Ранулф кимна съвсем леко към чернокосия оръженосец на дьо Краон, Бого от Байо. Корбет невъзмутимо представи Болингбрук, а дьо Краон хвана ръката на писаря и я стисна здраво:
— Учил си в Париж, сър?
— Ами да, така е, милорд — Болингбрук нарочно отговори на английски. — Но трябваше да прекратя обучението си по известни причини.
— Ако някога дойдеш отново — усмивката на дьо Краон се стопи и той отдръпна ръката си, — трябва да излезем да се повеселим заедно. Знам една отлична гостилница близо до кея Мадлен — коварен като змия, спотаена в тревата, той веднага се обърна към Корбет. — Сър Едмънд тъкмо ми разказваше за пеенето ви. Аз също съм пял в кралския параклис на Сен Дени — дьо Краон сложи ръка на гърдите си и се поклони. — Господарят ми ме поздрави за хубавия глас, а дъщеря ми Жана най-много обича да пеем заедно прекрасната песен Companhon, farai un vers desconvenent [10]. Знаеш ли я, сър Хю? Композирана е от Уилям, херцог на Аквитания, когато Гаскония е била част от владенията на Франция.
Корбет не успя да се сдържи и се разхили на изключителната арогантност в забележката на дьо Краон. Дьо Краон реши да се направи на изненадан:
— Подиграваш ли ми се, сър? — подразни го Корбет.
— Бих ли се осмелил, сър Хю? Не вярваш ли, че имам хубав глас и също толкова хубава дъщеря? Когато дойдеш следващия път в Париж, трябва да погостуваш в дома ми — дьо Краон се усмихна по-широко. — Доста далеч е от кея Мадлен, уверявам те.
Корбет скри собствената си изненада. Той винаги бе считал дьо Краон за изкусен и потаен злодей, без семейство или странични интереси. От подхилването на Ранулф съдеше, че може би той и френският му противник имат повече общи неща, отколкото би си признал.
— А твоите спътници? — попита Корбет.
Дьо Краон започна да представя четиримата професори: Етиен Дестапл — висок, изпит преподавател по теология, и Жан Вервен — дългурест и слаб, с печалното лице на човек, който мисли твърде много, а говори твърде малко. И той като Дестапл имаше суха кожа и сух глас — човек с уморени очи, който все се въртеше, шепнеше нещо на Дестапл и се озърташе наоколо с презрение. После беше ред на Пиер Сансон, професор по метафизика, който беше по-жизнерадостен, а дребното му пухкаво лице беше винаги усмихнато. И той като останалите беше облечен в тъмни одежди и дебела, поръбена с кожи наметка на раменете. Луи Кротоа беше представен последен — дребен, аристократичен мъж с продълговати пронизващи сини очи и съвсем бяла коса. За разлика от другите, той стисна ръката на Корбет и го прегърна, за да разменят целувката на мира. Корбет усети парфюма, който Кротоа винаги си слагаше, и това го върна назад във времето към мрачните прашни зали на университета в Оксфорд.
10
Companhon, farai un vers desconvenent (старофр.). — Приятелю, ще съчиня подходяща песен. — Бел.ред.