— Радвам се да те видя, сър Хю — малко поостарял, но съвсем малко.
Той отстъпи, когато дьо Краон застана помежду им:
— Да разбирам ли, че се познавате отдавна?
— За мен бе огромна чест — отвърна Корбет. — Щом някой чуе мастър Луи, повече не може да го забрави. Той преподаваше логика в Оксфордския университет.
— Сър Хю ми беше любимият ученик — отговори Кротоа. — Не заради логиката му, а просто не бях виждал човек, който да приема нещата толкова сериозно — забележката му предизвика смях. — И сега — продължи Кротоа — е необходима такава сериозност.
Той говореше бързо на нормански френски и от погледа му Корбет осъзна, че старият му приятел — майстор на бързата мисъл и точното слово — иска да си поговори тайно с него.
Сър Едмънд плесна с ръце и подкани прислужниците да напълнят чашите и да поднесат мек хляб с подправки. Разговорът се обърна към времето, ужасите на пътуването по море и историята на самия замък. Корбет се опита да въвлече Кротоа в разговор, но всеки път щом французинът се приближеше, дьо Краон или някой от другите също се появяваха. Корбет дръпна сър Едмънд за ръкава и му зашепна за подредбата на местата за сядане, управителят кимна и обеща да направи каквото може.
Когато тръбата от галерията на менестрелите зазвуча, обявявайки поднасянето на първото ястие, Корбет видя, че е настанен от лявата страна на сър Едмънд, дьо Краон е от дясната страна на управителя, а Луи Кротоа — между него и Ранулф. Напълниха чашите с вино, вдигнаха наздравица и първото ястие бе поднесено: печена сьомга със сос от лук и вино, последвана от угоен петел с подправки и пиле със сметана. Виното се лееше, лицата се зачервяваха, глъчката се усилваше. Придружителите на дьо Краон се отпуснаха, а ръководителят на френските посланици безмълвно призна, че няма какво да направи, за да попречи на сър Хю и стария му учител да си поприказват.
— Имат ли ти доверие? — попита Корбет.
— Разбира се — отвърна Луи. — Просто са любопитни — той потупа приятелски Корбет по ръката. — Дьо Краон е посещавал университета в Кеймбридж, Дестапл е изнасял лекции в кралството, както и в университетите в Ломбардия. Знанието не признава граници, сър Хю. Добре ли си?
За известно време разговорът се насочи към лични теми, накрая Корбет побутна сребърния си поднос и попита.
— Какво ще кажеш за монаха Роджър Бейкън?
— Сър Хю, не съм сигурен дали е бил шут или гений.
— Преведохте ли «Тайната на тайните»? — попита Корбет.
— Разбира се, че не — прошепна Кротоа, — но се носят слухове, че магистър Тибо бил започнал — лицето му остана невъзмутимо. — Чухте ли новината, сър Хю? Магистър Тибо организира голям пир, гуляйджийска вечер, но се случи ужасна злополука. Казват, че крадци се опитали да ограбят избата му и случайно ли, нарочно ли, лумнал огън, който помете къщата. Всички гости успяха да избягат благополучно, включително и аз, но кралските служители, които бяха изпратени да разследват случая, твърдят, че намерили три трупа в избата, е, поне останките от тях: магистър Тибо, младата жена, с която се забавлявал, и още един — непознат. Безумна нощ! Казват, че един от крадците бил англичанин, писар на име Уолтър Ъфорд. Видях го на пиршеството онази нощ, заедно с мъж, който много прилича на другаря ти Болингбрук.
Корбет хвърли поглед през масата към Болингбрук, потънал в разговор с Дестапл. Чуваше гръмогласния дебат, който водеха относно логиката на известния теолог Абелар [11], който използвал книгата си Sic et Non, за да се подиграва на другите теолози и погрешните им тълкувания на Светото писание.
— Съмнявам се, че Уилям е бил там — Корбет извърна глава, — но ако е бил и представите доказателство за това, ще мога да разследвам нещата в дълбочина.
Кротоа се засмя:
— И може би ще го запитате дали ценното съкровище на магистър Тибо, копието му на «Тайната на тайните» е станало негово притежание? Нашият крал беше много разгневен.
— От какво? — попита Корбет. — От смъртта на магистър Тибо или от кражбата на ръкописа?
— Негово величество — Кротоа едва доловимо шепнеше — се ядосва на много неща, сър Хю. Ядосан е на мен и другите от университета. Обградил се е с ласкатели, хора като Пиер Дюбоа — подлизурковци, които помнят старата поговорка на римските правници: «Волята на принца има силата на закон». Колкото повече остарява Филип, толкова повече се озлобява към инакомислещите.
11
Пиер Абелар (1079–1142), френски философ, богослов и поет. Неговото рационалистично мислене («Разбирам, че вярвам!») породило съпротива в църковните среди, която довела до осъждането му на църковните събори в 1121 и 1140 г. Трагичната любов на поета към Елоиза, завършила с оттеглянето на двамата в манастир, е описана в автобиографичната му книга «Историята на моите бедствия». Sic et Non («Да и не») съпоставя противоречиви твърдения на отците на Църквата по основни пунктове от християнската доктрина. — Бел.ред.