— А какъв е интересът му към теориите на брат Роджър?
— Щом вашият крал се интересува, значи и нашият крал се интересува. Няма съмнение, че този учен монах е бил истинска съкровищница от тайни познания, но дали те си струват усилието, трябва да решим ние.
— Тибо разгадал ли е тайнописа? — попита Корбет. — Трябва да обменяме такива познания.
— Мисля, че е успял или поне е започнал. Сега аз и другарите ми трябва да спечелим благоволението на нашия господар, като довършим задачата. Занимавам се с шифри от много години, сър Хю, с писанията на учения Полибий и други от древните, но начинът, който Бейкън е използвал, за да закодира знанията си, е най-заплетеният, с който съм се сблъсквал.
— Ами магистър Тибо — продължи Корбет, — в нощта, когато е загинал, защо е бил в избата?
— Там беше укрепената му стая — отвърна Кротоа. — Аз бях в залата на неговия дом тази вечер. Бях се оттеглил от пиршеството. Хората бяха пили твърде много и с всеки изминал час куртизанките ставаха все по-разпуснати. Бях близо до вратата, когато магистър Тибо се появи. Поканих го да се присъедини към нас, но той отказа. Младата жена, която го придружаваше, беше изящна куртизанка, изключителна хубавица — тя се оплакваше.
— Оплакваше ли се? — възкликна Корбет.
Кротоа направи знак на Корбет да не говори високо:
— Да, оплакваше се. Каза, че й е студено и че не искала да слиза в мразовитата изба. «Но нали ти ме помоли» — й каза Тибо. Тръгнаха си и не след дълго слугите се развикаха, че от избата се издигат дим и пламъци — Кротоа сви рамене. — А сега да поговоря с Ранулф…
Кротоа бързо се извърна на другата страна и остави Корбет на мислите му. Сър Едмънд бе погълнат в разговор с дьо Краон — описваше му укрепленията на замъка Корф и строителната работа, която предстоеше, щом дойдеше пролетта. Корбет седеше, вперил поглед в чашата си. Беше предупредил своя крал, че тази среща в замъка Корф е изключително опасна. Филип и дьо Краон крояха нещо, но какво? И въпреки че той беше разпитал подробно Едуард, кралят така и не разкри собствения си интерес към писанията на Роджър Бейкън.
Корбет се вгледа в лицата около масата. Според Болингбрук, който все още поучаваше със зачервено лице Дестапл, в Сорбоната имаше шпионин, готов да продаде копието, направено от магистър Тибо на «Тайната на тайните». Поне привидно, направил го бе за злато и сребро. Беше ли същата тази личност «маша» — средство за залавянето на Болингбрук и Ъфорд? И все пак дьо Краон можеше да доведе своите хора в избата и да ги залови на местопрестъплението. И защо магистър Тибо бе слязъл до избата? От думите на Кротоа излизаше, че Тибо е трябвало да се срещне с някого там. Дали Тибо беше шпионинът? И защо изобщо дьо Краон бе позволил копието да бъде откраднато? Дали ръкописът не съдържаше нещо много опасно? И дали то бе причината за срещата в Корф?
Корбет вдигна чашата към устните си, но се спря. Трябваше да остане с бистър ум. Облегна се и се усмихна на себе си, като си играеше с бокала. Логиката може да се опира само на това, което бе станало в действителност, а не на това, което би могло да се случи — така го беше учил Кротоа. Така че трябваше да почака…
Алуша, дъщерята на Гилбърт, си спомняше ужаса, който изпита, когато се натъкна на тялото на Ребека. Тя бе коленичила до него на онази студена, настлана с камъни пътека и чуваше, че някой пищи. Чак когато отец Матю дойде, Алуша осъзна, че всъщност тя е тази, която издава ужасния писък. Свещеникът я бе изправил на крака и прегърнал със силните си ръце, като я милваше по косата и се опитваше да я успокои. Каза й да стои до тялото, а той изтича до църквата и донесе ръчната количка. Тя помогна да положат трупа на бедната Ребека върху нея и го покри със зацапаното платно, което свещеникът донесе. След като се върнаха в замъка, родителите на Алуша се заеха да я утешават. Дадоха й чаша горещо вино с подправки от кухнята, а баща й се завтече до мистрес Фейнър за малко отвара от дилянка, за да може да поспи.
Алуша спа дълго и дълбоко и чак след като се събуди, осъзна с пълна сила на какъв ужас бе станала свидетел този ден. И сър Едмънд, и отец Матю идваха да я разпитват, но Алуша беше объркана и все още под въздействието на силното вино. Тя обясни как тя и близката й приятелка Ребека решили да се измъкнат от замъка и да се срещнат при църковната порта, за да занесат на гроба на Мериън малко зеленина. Все пак бе именният й ден и те искаха да почетат по някакъв начин паметта на приятелката си. Алуша описа църквата и побелялата от сняг гора, и колко тихо било. Тя дори си спомни кряскането на враните и гарваните.