— Искам да ме изповядат — молеше се старият човек. — Трябва да доведете свещеник, който да изслуша греховете ми — той сграбчи ръката на Хорхаунд. — Отивам си, но искам да ме миропомаже свещеник. Не искам душата ми да премине опетнена в отвъдното.
Останалите от бандата се съгласиха с него. Фоксглъв може и да беше стар, но когато още го биваше, беше много ценен, опитен ловец и верен другар. Хорхаунд отиде до входа на пещерата и клекна до втория огън, като се загледа в покритата със сняг горска поляна. Бурята беше преминала, но небето обещаваше още лошо време. Хорхаунд задъвка устната си, докато разсъждаваше върху молбата на Фоксглъв. И преди се беше случвало — когато умря старият Парсли [13]. Отец Матю беше дошъл, но това беше в средата на лятото, когато пътеките бяха чисти и твърди, и свещеникът нямаше нищо против да се поразходи сред зелената хладина на гората. Сега беше средата на зимата, дори разбойниците внимаваха да не се изгубят, пък и трябваше да странят от отъпканите пътеки. Хорхаунд се страхуваше от древния дъб и трупа, който висеше на него — ужасът в гората! По-рано вечерта спориха ожесточено за същото. Ангелика и Милкуърт, подкрепени от Пийзкод [14] и Хенбейн [15], настояваха трупът да се свали и тайно да се погребе. Хорхаунд упорито отказваше. Щеше да иде да доведе отец Матю, но щеше да го преведе до лагера по по-тайни пътеки. Свещеникът не трябваше да вижда трупа — това бе същината на позицията на Хорхаунд. Ако открият трупа, после ще ги държат отговорни за него, а и не беше ли и лош късмет да свалиш тяло на обесен? Той мрачно се усмихна. Беше спечелил спора, когато зададе въпроса кой ще среже въжето. Никой не искаше, то и никой не се бе приближавал до трупа. Не знаеха дали е на мъж, или на жена.
Хорхаунд протегна ръце към огъня. Беше много разтревожен — запасът им от осолено месо намаляваше значително, дивечът много оредя и ловуването стана трудно, да не говорим за възможностите за плячкосване. Хората на Хорхаунд старееха и силата им отслабваше, понякога изкушението да ги изостави и да навлезе по-навътре в гората, беше почти неустоимо.
— Какво ще правим?
Милкуърт и Ангелика се присъединиха към него край огъня.
— Ще доведем свещеника.
— Не, нямам това предвид!
Хорхаунд чувстваше гнева на другаря си, по широкото лице на Ангелика бе изписана силна тревога.
— Знаеш какво имам предвид.
Милкуърт приглади косата си и я върза по-здраво с връв на тила.
— Ей ни на, в сърцето на гората по средата на зимата, трима от другарите ни са болни и почти нямаме храна — той хвърли цепеница в огъня. — Забравихме даже имената си, наричаме се с имена на диви билки. Разбойници сме ние, скотове!
Той плю на земята.
— Мен не ме е страх от закона, шерифът не го е грижа за нас, но зимата ме тревожи. Още не са дошли коледните празници, а вече сме толкова зле с храната, че ще умрем от глад. Не мисля, че трябваше да заплашваме кралските люде — добави горчиво Милкуърт.
— Не сме ги заплашвали — сопна се Хорхаунд. — Ако ще виснем на бесилката, то нека е заради еленовото месо и откраднатите от търговеца дрехи, а не заради убийствата на младите момичета.
— Още една била убита — каза печално Ангелика и отмести кичур коса от лицето си. Загледа се навътре в пещерата, където Фоксглъв едва си поемаше въздух и се бореше за живота си. — Това го разбирам — посочи към умиращия човек, — но не и безмилостното убийство на млади девойки.
— Ти видя ли я? — Хорхаунд нямаше търпение да смени темата и да разсее Милкуърт.
— Да, вече ти казах, бях близо до пътеката да събирам корени и каквото там друго намерех. Видях момичето в гробището. Стоеше до гроба, беше набрала малко зеленика с червени зрънца.
— Да де, ама видя ли убитата?
— Никого другиго не видях.
— Срещна ли някакви непознати? — попита Хорхаунд.
— Струва ми се, че да, ама едва ги мернах.
— Но наоколо няма никакви — подигра й се Милкуърт. — Няма пътуващи търговци, само чужденците в странноприемницата. Кас… тел…
— Кастилци — поправи го Хорхаунд, горд, че успя да си спомни какво му беше казал мастър Реджиналд. — Те са от Кастилия, това е в Испания.
— Това пък къде е?
— Ами част е от Франция — развихри се Хорхаунд. — Мисля, че е част от Франция, някъде близо до Средните морета. Дошли са да купуват вълна. Идват от Дувър.
— Ти видя ли ги? — поинтересува се Милкуърт. — Можехме да ги спрем.