— Но запомни — предупреди го ханджията, — не искам гостите ми да имат неприятности по горските пътеки и напролет искам да ми се издължиш.
Хорхаунд и двамата му другари с радост се съгласиха. Прекосиха двора, прехвърлиха стената и клекнаха за малко в мразовития мрак, за да се поздравят за добрия си късмет.
— Чудя се защо стана така?
Червендалестото обветрено лице на Милкуърт се изкриви недоверчиво. Клекна тъй близо до Хорхаунд, че той можеше да усети дъха на развалените му зъби и непоносимата смрад от мръсните му парцаливи дрехи.
— Мастър Реджиналд искаше да ни пропъди — прошепна Ангелика. — Не ни искаше там! Не искаше да тормозим онези търговци, които сигурно му плащат добре.
Вече в студената нощ, Хорхаунд бе още по-подозрителен. Ханджията не се славеше с великодушие, момчетата от кухнята му бяха разправяли, че биел прислужничките. Чужденците сигурно плащаха добре и мастър Реджиналд не искаше никакви неприятности. Хорхаунд се загледа в черното небе, а снежинките отново намокриха лицето му.
— Колко ли е часът?
— Малко преди полунощ — предположи Милкуърт. — Трябва да побързаме. Казват, че умиращите винаги си отиват преди изгрев.
Продължиха пътя си сред дърветата. Хорхаунд стискаше скъпоценната торба. От време на време загубваха пътя, проклинаха и ругаеха, докато закачаха дрехите си по заскрежените храсти. Хорхаунд им изсъска да внимават. Близо до църквата имаше скрити тресавища, а никак не му се искаше да се хванат в капана им. Най-накрая стигнаха до гробищната стена, изкачиха я внимателно и тръгнаха между надгробните плочи и кръстовете към къщата на свещеника. Хорхаунд се почувства малко по-сигурен. Свещеникът нямаше кучета и тъй като бе добър човек, можеше да има нещо за хапване, което да подели с тях. Разбойникът внимателно обиколи сивата сграда, като търсеше издайническа светлинка между капаците, но къщата бе потънала в тъмнина. Спалнята на свещеника бе отзад, на втория етаж, но и там капаците бяха затворени и не се процеждаше светлина.
Хорхаунд загреба в снега, сграбчи малко кал и я хвърли, но нямаше резултат. Хвърли втора шепа кал и камъчета и грубо извика:
— Отец Матю! Свещенико!
Стресна се, когато един бухал забуха в далечните дървета на гробището.
— Може би не си е вкъщи — предположи Милкуърт. — Може пък да е останал в замъка.
Хорхаунд тъкмо щеше да си тръгва, когато зърна проблясък светлина, идващ от едно малко кръгло прозорче над входа откъм нефа на църквата.
— В църквата е — прошепна той.
Забърза се, връчи сопата си на Милкуърт и се покатери по ронливата стена. Камъните се забиваха в напуканите му, възпалени стъпала, но Хорхаунд не се отказваше.
Малкият прозорец беше украсен със стъклопис, подарък от някой заможен енориаш. Изображението на светец с протегнати ръце спираше гледката навътре, но една ивица неоцветено стъкло отдолу даде възможност на Хорхаунд да надникне. Той си пое рязко дъх и примигна. Входната галерия на църквата беше обляна от светлината на свещи, наредени в кръг. Отец Матю, увит в дебело тежко наметало, стоеше в центъра. От лявата му страна имаше съд, от който излизаше огън — пламъците се виеха над въглищата, а пред него имаше голяма дълбока купа от лъскав метал. Хорхаунд не разбираше какво става. От време на време свещеникът поглеждаше в някаква малка книга с размера на псалтир, която стоеше разтворена благодарение на тежестите, поставени във всеки ъгъл. Хорхаунд не можеше да прецени дали свещеникът напяваше нещо, или говореше на себе си, устните му се движеха, като че ли произнасяше някакво заклинание. До книгата имаше малко отворено ковчеже като тези, в които лекарите държат прахчетата си. Отец Матю вземаше зрънца прах и ги поръсваше в купата, след което внимателно почистваше ръцете си.