Корбет не погледна към Болингбрук, макар че си спомни предупрежденията на писаря относно причината французите да дойдат в Англия. Той се загледа в трупа:
— Сър Едмънд?
Управителят, който седеше близо до прозореца, скръстил ръце и потънал в мисли, излезе от сенките.
— Някой приближавал ли се е до нощната масичка — попита Корбет. — Имам предвид когато разбихте вратата?
— Сър Хю, сър Хю — дьо Краон мъркаше като котка. — Знам как работи умът ти.
— Така ли? — сряза го Корбет.
— Подозираш подло деяние, но аз те уверявам, че…
— Монсеньор е прав — намеси се сър Едмънд. — Бяхме се събрали в дневната. Забелязах — той посочи към трупа, — че монсеньор Дестапл отсъства. Изпратих прислужник да провери какво става. Той се върна и каза, че не могъл да го събуди. Не се обадих на никого, а дойдох сам. Накрая накарах да разбият вратата и ето какво открих. Оставих стража до леглото с изрични заповеди, докато проверявах виното и каните. Сър Хю — управителят вдигна рамене, — този човек е умрял от пристъп.
Корбет разгледа спалнята, която много приличаше на неговата. Сега, след като първоначалното стъписване премина, той забеляза колко е студено и как всичко си беше на мястото, чисто и подредено, повече приличаше на стаята на войник, отколкото на професор. Погледна дрехите, висящи на стената. Дестапл се беше преоблякъл в ленена нощница и трябва да е бил вече в леглото, когато е получил пристъпа. Купчина бял восък покриваше шипа на свещта.
— Нямал е време даже да духне свещта — промърмори Корбет.
— Господа, господа — дьо Краон, който пляскаше с ръце, повече за да се стопли, отколкото да привлече вниманието, се приближи до леглото. — Сър Едмънд, предлагам да направим кратка почивка и да започнем събранието си, да кажем… — той присви очи — в десет часа?
Управителят се съгласи. Корбет напусна кулата, като изпрати Болингбрук да прави компания на Ранулф.
— Мислиш ли, сър Хю — Болингбрук се върна през двора, съвсем потънал в собствените си мисли, — мислиш ли, че Дестапл е починал от естествена смърт?
— Не знам — каза грубо Корбет, като наблюдаваше как дъхът му отлита в ледения въздух.
Виждаше какво се случва в двора около него, чуваше шума на хората, проскърцването на каруците и цвиленето на конете, които звучаха приглушено в тази мрачна сутрин. Според всички доказателства Дестапл бе умрял в съня си и нищо повече не можеше да се направи. Дьо Краон се държеше откровено и честно, без дори намек за обвинение. И все пак? Той потупа Болингбрук по рамото:
— Кажи на Ранулф да остане в спалнята ми.
Корбет тръгна към конюшните и по средата на пътя спря до кладенеца, за да наблюдава входа към Лантърн Тауър, като за прикритие използваше хората, които се щураха насам-натам. Дьо Краон и останалите излязоха и всеки тръгна в различна посока. Корбет забърза обратно:
— Луи, Луи, може ли да поговорим?
Кротоа, сгушен в черната си мантия, се обърна и се усмихна:
— Добро утро, сър Хю — той стисна ръката на Корбет.
— Точно така, Луи — усмивката не слизаше от лицето на Корбет. — Дръж се така, като че ли си разменяме любезности — прошепна той. — А сега, за ръкописите — той повиши глас и забърбори за шифри и велен, докато дьо Краон и останалите вече не можеха да ги чуят.
— Е, Луи — той подхвана французина за лакътя и внимателно го насочи през двора към Залата с ангелите. — Един от другарите ти е мъртъв.
— Той не ми беше другар — заяви Кротоа. — Никак не харесвах Дестапл, той беше противен и тесногръд човек. Веднъж написа коментар върху първата глава от Евангелието от Йоан. Докато я четях, не можех да реша дали Дестапл се мисли за преродения Йоан, или направо за Христос. Явно мислеше, че има природна дарба за божественото, много по-дълбока от нас, обикновените смъртни.
Корбет високо се изсмя. Беше забравил за ожесточеното съперничество, което предизвикваше тази професори да се хващат за гърлата.
— Две други неща ще ти кажа — продължи Кротоа. — Дьо Краон и неговият господар, кралят, не харесваха Дестапл. Той познаваше достатъчно добре Светото писание, за да оспори авторитета на Филип. Помниш ли стиха: «Не бъдете като езичниците, чиито владетели обичат да налагат властта си»? Дестапл постоянно напомняше на Филип за това.