— Какво има вътре? Кралски откуп?
— Secretus Secretorum — Тайната на Тайните — отвърна Ъфорд.
— Се… какво?
— Гласът Божи — дръзко отговори Ъфорд.
Краля на ключовете се отдръпна.
— Това не е някоя черна магия, нали? Не съдържа някакви зловредни корени или книга със заклинания? Господа, мен ме е страх от магии.
— Не е магия — успокои го Ъфорд, — а знание. Съдържа тайните писания на монаха Роджър Бейкън, който навремето е учил в Сорбоната.
— Какво? — изсмя се Краля на ключовете. — Наехте мен — Повелителя на ключалките, Краля на ключовете, да открадна ръкописа на някакъв францисканец?
Ръката на Ъфорд се стрелна към камата му.
— Беше ти заплатено добре, мосю, който и да си. Една жълтица за наемането, две за отварянето на ковчежето и още две, когато се разделим. В момента горе магистър Тибо яха своята млада кобилка, докато гостите му се запознават с всички грехове на плътта. Трябва да побързаш.
Краля на ключовете се обърна към ковчежето. Болингбрук се върна, за да затвори вратите, и да се увери, че всичко е наред. Ъфорд се сви до стената. Искаше му се стомахът му да се успокои и да спре да се поти. През цялото време наблюдаваше как Краля на ключовете, чиито ръце вече не бяха в кожени ръкавици, милваше ключалките, както би го правил с косите на любимата, смеейки се под мустак.
— Мосю, това е дело на истински майстор — обяви той, като се запъти към Ъфорд.
— Domine Miserere! Смили се, Господи — прошепна Ъфорд. — Винаги врънкат за още пари — той се взря намръщено в Краля на ключовете, забелязвайки колко тънки и дълги бяха краката му в тъмните вълнени панталони и как ходилата му сякаш плуваха в ниските ботуши.
— Още две жълтици.
Повелителят на Ключалките протегна ръка.
Ъфорд хвърли поглед към Болингбрук, който отвори кесията си и подаде монетите. Ъфорд вдигна арбалета, отмести капачето на колчана, извади една от стрелите и я постави в полирания прорез. Но Краля на ключовете просто прибра златото в кесията си, намигна им и се върна към задачата си.
— Надявам се, че ще го отвориш — каза Ъфорд. — Или ще го отвориш и ние ще си тръгнем с ръкописа, или…
— Не ме заплашвай! — просъска Краля на ключовете, зает с поредната ключалка.
Ъфорд замълча. Стиснал арбалета, той се облегна назад и се загледа в тавана. Щеше наистина да си отдъхне, когато нощта изтечеше. Би било хубаво да се завърне в Англия и да получи почести и награди от сър Хю Корбет, Пазителя на кралските тайни! Той се усмихна на себе си. Той харесваше Корбет — пестелив на думи, добър господар, който не си правеше излишни илюзии относно великия Едуард Английски. Припомни си последния път, когато той и Болингбрук се срещнаха с Корбет. Кога беше това? Преди осем седмици, около празника Тяло Господне? Корбет бе дошъл в Париж, използвайки за претекст някакъв дипломатически инцидент и се срещна с двамата си служители в малка странноприемница отвъд градските стени, на пътя към Фонтенбло. Не им каза много, но нямаше и нужда, тъй като и Ъфорд, и Болингбрук изучаваха естествени науки, както и тривиума [3] и квадривиума [4], логика, метафизика, философия и етика в университета. Те бяха в Париж от три години, събирайки сведения за английската корона. Сега задачата им се беше променила…
Корбет бе наел стая в странноприемницата и те бяха насядали около масата, докато верният му другар, Ранулф-ат-Нюгейт, облечен в черни кожени дрехи, вардеше на вратата. Ъфорд постоянно се изненадваше от контраста между Корбет и Ранулф. Гладко избръснатото мургаво лице на сър Хю, с правилни черти и хлътнали очи, бе винаги спокойно. «Човек с чисто сърце и чисти ръце», така го наричаше в мислите си Ъфорд. Рижият Ранулф с бледото лице бе различен, присвитите му зелени очи бяха винаги нащрек. Беше истински боец, майстор на меча, камата и примката. Ъфорд бе чувал слухове, че някога Ранулф бил престъпник, луда глава, върлувал из тесните, вонящи лондонски улички, а Корбет го спасил от бесилката. Ранулф бе самоук, за разлика от Корбет, който беше учил в Оксфорд. Тъй като бе човек с големи амбиции и нужния талант за тях, сега Ранулф бе главен писар в канцеларията на Зеления печат.
— Почти е готово! — възкликна Краля на ключовете.
При изщракването Ъфорд се откъсна от мислите си. Краля на ключовете бе отворил двете странични ключалки и усилено работеше по трите отпред.
— Побързай! — подкани го Болингбрук и се облегна на вратата.
Ъфорд се взря в другаря си. Болингбрук обикновено бе ведър човек, сдържан, възпитан и с доста изискани маниери, но тази вечер бе видимо неспокоен. Един от онези magistri горе бе предател. Нито Болингбрук, нито Ъфорд знаеха кой точно, но след всичките им безрезултатни проучвания, някой им бе изпратил писмо, в което се казваше, че Сорбоната наистина притежава копие на Secretus Secretorum на Роджър Бейкън и че учените там се опитвали да го разшифроват. Мистериозният осведомител бе предложил да продаде ръкописа на английската корона. В началото Болингбрук и Ъфорд бяха предпазливи, знаеха, че ги наблюдават, че подозират, че работят за Пазителя на тайния печат. Но все пак имаха само предположения и никакви доказателства. Сега всичко бе различно. Някой беше разбрал за тайната им среща с Корбет и как Пазителят на тайния печат им бе възложил да намерят ръкописа или поне копие от него, да го откраднат и незабавно да го отнесат в Англия…
3
Тривиум — през средновековието е един от двата цикъла за обучение, който обхващал предметите граматика, диалектика и реторика. — Бел.ред.
4
Квадривиум — цикъл на образование през средновековието от четири предмета — музика, аритметика, геометрия и астрономия. Заедно с тривиума съставляват седемте свободни изкуства. — Бел.ред.