— Моят съпруг направи някои от мебелите тук, той беше дърводелец. Какво желаете? Аз съм заета жена, пък и злите езици ще се разприказват.
— Нека да си приказват — усмихна се Корбет. — Искаш ли малко вино, мистрес?
Черните очички на мистрес Фейнър разцъфнаха в усмивка:
— Е, сър, това би било много добре, ако е затоплено, ще бъде още по-добре.
Корбет кимна на Чансън да се заеме. Конярят взе един калаен съд, напълни го с вино и като взе въглен от огъня, го сложи в чашата, а после го поръси с щипка подправки.
— Нали отговаряш за прането в замъка?
Черните очи на мистрес Фейнър бяха студени и нащрек, тя прокарваше пръсти през сплъстената си сива коса. Тя бързо сграбчи калаения бокал, увит в кърпа, и го подържа преди да отпие.
— Знаеш коя съм, сър. Какво желаеш?
— Кога изчезна дъщеря ти?
— Точно след празника във възхвала на Светия кръст. Беше неделята, когато се празнува прибирането на реколтата, точно така. Отец Матю щеше да отслужи специална литургия, в която Светото разпятие щеше да бъде понесено в тържествена процесия около гробището. Филипа беше там — черните очи примигнаха. — Аз мислех, че е с останалите момичета, но тя така и не се върна вкъщи онзи следобед. Сър Едмънд беше съпричастен и организира търсене, но не я намериха.
— Мислиш ли, че е избягала?
— Да избяга, сър? Че защо й е на дъщеря ми да бяга? Гледах я като зеницата на окото си. Беше добро момиче, сър Хю, с нежна кожа и прекрасни очи, беше крехка като млада сърничка. А беше и най-добрата ученичка на отец Матю или поне той така все й казваше. Имаше много приятели.
Мистрес Фейнър хвана бокала с една ръка и се потупа по гърдите с другата:
— Носила съм това момиче в продължение на девет месеца. Бих искала да кажа, сър, че е избягала, че е в безопасност в някой град, но една майка просто знае, сър, тук, в сърцето си. Филипа я няма вече — гласът й затрепери. — Поне да можех да я погреба, сър…
— Какво мислиш, че е станало?
— Убита е като останалите — отвърна уморено жената. — Гората е пълна с блата, мочурища и тресавища, но аз си я искам обратно, просто да я прегърна за последен път.
Корбет отвори кесията си и извади три сребърни монети:
— Ето — подаде ги той, — вземи ги за себе си и за да платиш за заупокойна литургия.
Мистрес Фейнър кимна потиснато.
— И тъй, да поговорим за сутринта, в която бе намерено тялото на Ребека.
Мистрес Фейнър наведе глава — наистина невероятна жена, явно решена да не позволи на този човек да види как плаче.
— Извинявам се, че ти причинявам това, мистрес — Корбет придърпа стола си малко по-близо, — но хората в замъка искат правосъдие.
— Алуша и Ребека бяха решили да отидат на гроба на Мериън. Искаха да й занесат зеленина, затова помолиха да ги откараме с каруцата. Алуша дойде, но не и Ребека. Аз трябваше да тръгвам. Спрях извън гробището, на пътеката. Алуша слезе от каруцата, а аз продължих. Виждаш ли, сър, мастър Реджиналд има буен темперамент и остър език. Бельото от странноприемницата се кара в замъка за пране и почистване. Мастър Реджиналд плаща добре, купува провизии от сър Едмънд и често продава стоки на нашия управител. Между замъка Корф и мастър Реджиналд цари разбирателство. Но когато ханджията каже, че си иска чистото пране, има предвид незабавно.
— Мистрес?
Тя погледна Ранулф. Корбет й харесваше, чувстваше се спокойно с него — с тъмните си меки очи и засмяна уста, той умееше и да говори с меден глас, но този тук — с коса в дяволски цвят и очи като на котките в замъка, с този тук трябваше да бъде нащрек.
— Да, сър?
— Тръгнала си по пътеката, която завива до църквата. Там беше намерено тялото на Ребека. Видя ли нещо?
— Ама, разбира се, че не, макар и тялото й да е било там. Знаеш, че валеше сняг. Аз гледах към коня и пътеката отпред. Беше много студено. Алуша също го каза, беше се увила в наметалото си до мен.
— И тъй — Ранулф отпусна перото, — Ребека може би е отишла на гробището по-рано и да е срещнала убиеца си там?
— Но защо да не ме изчака? Ето как си мисля, че е станало — мистрес Фейнър отпи от чашата — тя трябва да е напуснала замъка след мен и да е срещнала смъртта си — хвърли поглед към Корбет. — Няма какво повече да ти кажа, сър. Хората обвиняват разбойниците, но не и аз — тя допи чашата и скочи на крака. — Благодаря за парите.
— Мистрес Фейнър? — тя вдигна резето и се обърна. — Ако те накарам да положиш клетва, ако събера съдебни заседатели и те помоля да назовеш заподозрян… — перачката пусна резето и се върна.
— Е, сър, защо ти е да го правиш? Ако го направиш, няма да можеш да ме призовеш — дъщеря ми е една от жертвите, сигурна съм. Но ще ти кажа нещо, сър, нещо, за което си мисля всеки път, щом отида до странноприемницата. Ханджията е бивш войник. Много от момичетата работиха в кръчмата му, а мастър Реджиналд… е, ръцете и устните му са винаги жадни. Моята Филипа работеше там като кухненска прислужница. Та тя викаше, че бил развратен и похотлив козел.