Тримата новодошли седнаха на маса близо до вратата. Един от селяните се обърна и им се усмихна през изпочупените си зъби, сетне вдигна ръка с отворена длан — обичайния мирен поздрав. Корбет му отвърна. Един прислужник влезе забързано, понесъл поднос с кани с ейл, и без да го питат, ги сложи на масата.
— Тук ли е мастър Реджиналд? — попита го Корбет.
— Тук съм.
Ханджията се появи от сенките край бъчвите, където работеше нещо. Беше тъмнокос мъж със сурово изражение, нисък и набит, ала пъргав. Движеше се безшумно. За разлика от другите ханджии, не чупеше ръце и не ги бършеше в престилката, не пускаше мазни усмивчици и не се кланяше.
— Не сте от този край, а? Що щат странници на път в такова време? — мастър Реджиналд зърна сребърната огърлица на Корбет и сега вече се усмихна, поклони се съвсем бързо и като щракна с пръсти, повика момчето обратно и му посочи кожените кани. — Донеси истински бокали — нареди той — и най-хубавия ейл от бъчвата.
Той се спря, когато една старица с бастун се заклатушка от кухнята и седна на стол точно срещу него. Имаше мършав врат и лице на ядосана кокошка, а косата й приличаше на разплетена кошница. Тя удари с бастун по земята, докато зяпаше новодошлите.
— Майка ми — усмивката на мастър Реджиналд бе искрена. — Господа, бихте ли желали нещо за хапване? Имам хубаво еленско задушено — месото е съвсем прясно, прясно изпечен хляб и пържен в масло лук?
Корбет кимна. Извади си костената вилица от кесията и зачака ханджията да донесе храната от кухнята.
— Вие сте кралските служители, нали? — Корбет кимна и се представи, после посочи към бокалите:
— Нека бъдат четири. Бих искал да се присъединиш към нас, стопанино.
— Зает съм.
Ранулф го сграбчи за китката:
— Ние сме кралски люде — прошепна сипкаво той.
— Искам да ям! — извика старицата.
— Кажи на готвача! — провикна се в отговор мастър Реджиналд и се опита да се освободи от хватката на Ранулф.
— Ние сме хора на краля — повтори Ранулф — и носим неговия печат. Искаме да те почерпим чаша ейл и да разменим местните клюки.
Ханджията неохотно се съгласи и седна като затворник до решетката. Корбет започна лакомо да яде, а мастър Реджиналд ставаше все по-напрегнат и неспокоен. Когато приключи с яденето, Корбет обърса паницата със залък хляб, почисти вилицата си с кърпа и го прибра.
— Познаваш ли разбойника Хорхаунд?
— Никога не съм…
— О, да, познаваш го — Ранулф хвана камата, която бе използвал да нареже хляба. — Ти държиш хан до гората, където се спотайват разбойниците. Те идват при теб за храна и препитание, продават ти прясно месо и ти разказват кой е тръгнал по пътищата.
— Кажи на разбойника Хорхаунд — продължи Корбет, — че кралският служител иска спешно да говори с него. Би било в негова полза. Няма да забравиш, нали? И второ, убитите млади жени. Някои от тях са прислужвали в хана ти. Имаш ли арбалет, мастър Реджиналд?
— Да, имам, както и много от селяните и обитателите на замъка. Имам и дълъг лък, дебела тояга, меч и кама. Служил съм в свитата на граф Корнуол в Гаскония. Майка ми държеше тази странноприемница, както и дядо й преди нея.
— А ти си я разширил с плячката от войната. Познаваш ли някое от убитите момичета?
— Разбира се — ханджията понижи глас. — Често имам нужда от помощ в кухнята и кръчмата. През зимата търговията никак не я бива, но щом дойде пролетта, пътищата и пътеките се напълват с хора, идващи към замъка.
— Имал ли си зъб на някоя от тях? — попита Ранулф. — Може би са били невъзпитани и безочливи?
— Някои да, други не. Някои покрадваха, други бяха готови да се предлагат на клиентите. Някои харесвах, други — не.
— Често ли ходиш до замъка?
Корбет вече наблюдаваше внимателно групата в ъгъла.
— Но разбира се. Смятам се за приятел на сър Едмънд.
— Кои са тези? — Попита Корбет и кимна към групата, която наблюдаваше.
— Кастилци са, застигна ги снегът. Обикалят разни ферми и имения. Искат да купят тазгодишната вълна. Такива посетители вече са често явление, сър Хю.
Корбет кимна. Сега английската вълна беше ценна като злато на чуждите пазари. Много градове и големи търговци изпращаха свои посредници до Англия, за да купуват направо оттам вълната.