— Някои от слугините — заяви Ранулф, прочел мислите на господаря си — може и да са били в добри отношения с него, биха му позволили да се приближи.
— Така си е — отвърна Корбет. — Чудя се дали току-що не седяхме на една маса с техния убиец.
Продължиха пътя си към църквата и докато стигнат до църковната порта, разбраха по камбанния звън, че отец Матю вече е започнал службата. Корбет влезе в църквата и се спря на прага, за да подуши въздуха. Не беше обичайното ухание на тамян или восък, или дори специфичната миризма на старо и плесен, а непознат, поне засега, аромат. Ранулф също се заинтригува и направи гримаса в отговор на въпросителния поглед на Корбет.
Мощният глас на отец Матю проехтя от малкия параклис:
— Respice mei Domine, respice mei Domine — Погледни ме, Господи, погледни ме.
Корбет се присъедини към малкото паство — местни жители, въглищари и дървари, които бяха дошли в църквата за службата, специално съобразена с работните им часове. Те се молеха на Бог, ядяха и пиеха в близкия хан и работеха, докато станеше твърде тъмно, за да продължават. Бяха пъстра сбирщина — с кадифени дрехи, тесни панталони и опърпани ботуши. Жените носеха рокли с високи яки и тъмнозелени или кафяви одежди, мърсяха пода на параклиса с калните си обувки, от издърпаните назад качулки се подаваха сурови, загрубели от хапещия студ лица. Бяха приветливи, надничаха срамежливо към кралските мъже и открито се възхищаваха на кожените ездитни ботуши и подплатения елек на Ранулф.
А отец Матю, застанал до олтара в одеждите си в пурпурно и златно, бе напълно погълнат от службата. Корбет слушаше внимателно латинския и разбра, че отецът не само има добри класически познания, но и природен усет към езика. Понякога латинският на много селски свещеници бе труден за разбиране, но отец Матю произнасяше внимателно всяка сричка. Корбет наблюдаваше с интерес как провеждаше службата: как вдига разпятието и призовава паството да възхвали Агнеца Божи.
След като службата свърши, Корбет изчака на входа появата на свещеника.
— Виж ти, виж ти — отец Матю се приближи, развял черна роба. Здрависа се с Корбет. — Сър Хю, искаш да поговориш с мен ли?
— Най-напред, отче, каква е тая миризма?
— Малко сяра за почистване — отвърна свещеника. — Понякога оставям вратата отворена, случвало се е даже и лисица да роди вътре. Оставят тук какво ли не!
— Може ли да отидем в къщата ти, отче?
— Трябва да дам последно причастие на някои от нашите болни — извини се свещеникът, — но тия дни, сър Хю…
— Кажете ми, отче, имаш ли арбалет?
— Да, имам — отвърна свещеникът и застана нащрек. — Имам и колчан със стрели. Чудех се кога ще дойдете да ме разпиташ, сър Хю, но вече ви казах всичко, което знам. А що се отнася до младите жени, то аз им преподавам в нефа, изслушвам изповедите им и в неделни, и празнични дни ги причестявам.
— Да не би да са непокорни и недисциплинирани? — запита Корбет.
— Сър Хю, ако искаш да откриеш какво мислят за мен, защо не попиташ направо тях? Сутринта, когато намериха бедната Ребека, бях тук, в църквата. Чух Алуша да пищи. Викаше толкова пронизително… — отец Матю се взря в острите черти на писаря и в лицето на другия, застанал в сенките. — Наистина трябва да тръгвам — избърбори бързо той. — Скоро ще дойде празникът на непорочното зачатие, а после и Коледа. Трябва да започна събирането на дърва за яслата, както ни е учил свети Доминик — той посочи вратата. — Сър Хю, винаги си добре дошъл.
— Мисля, че искаше да си тръгнем — Ранулф се ухили, докато отвързваха конете.
— Изглеждаше притеснен — намеси се Чансън.
— Да, така е.
Корбет събра юздите и се загледа пак в църквата. Беше древна постройка с рушащи се стъпала, но вратата бе нова и подсилена с железни гвоздеи.
— Много е странен този отец Матю — каза той замислено, докато пъхаше крак в стремето и се мяташе на седлото. — Латинският му е отличен, а пък държеше нафората по грешен начин. След освещаването, Ранулф, свещеникът трябва да държи палеца си притиснат към показалеца, това е детайл от ритуала.
— Може да му е било студено, като на мен — озъби се Ранулф.
— Пък и за беден селски свещеник изглежда много разбира от църковното учение и твърдението, че и Светата Дева е зачената без грях, и все пак — той пришпори коня си — изглежда не си спомня, че свети Франциск, а не свети Доминик е направил първата ясла.
Седма глава
Тайните на природата не бива да се записват по кожите на овце и кози.