Хорхаунд седна край покритото със сняг тресавище. Мръзнеше и беше много гладен. Искаше му се да поспи и да сънува жарава, над която бавно се пече еленско месо с подправки. Отърси се от унеса — беше виждал как мъжете в гората си губят ума, не беше ли станало така и с Флийуърт [18] преди три зими, когато преследва до премала елен, който никой друг не виждаше. Студът беше ужасен. В стомаха на Хорхаунд нямаше нищо друго освен водниста супа от змия и той започна да осъзнава колко отчайващо бе станало положението. Дивечът ли се срещаше все по-рядко, или те чисто и просто губеха уменията си? Фоксглъв бе умрял, изреждайки греховете си, докато Хорхаунд се правеше на свещеник и мърмореше слова, които трябваше да приличат на латински. Някой ден щеше да попита някой свещеник дали Фоксглъв е отървал адските мъки. Хорхаунд сложи пръст в устата си и зачеса възпалените си венци. Идеята, която му хрумна в топлината на мастър Реджиналдовата кухня, растеше като семенце в почва. Беше клечал зад надгробните плочи и бе наблюдавал онзи кралски служител. Странникът беше като сър Едмънд — честен и почтен служител на реда.
— Сигурен съм, че е тук — разбойникът, познат като Скълкап [19], сръчка водача си.
— Не искам да се приближавам прекалено — сопна се Хорхаунд. — Какво е това, дето искаш да ми покажеш?
Скълкап се промъкна напред, като отместваше настрани клонките на упоритите, жилави храсти. Хорхаунд припряно се огледа наоколо. Не бяха далеч от Горския хан — близо до пътеката, водеща към замъка. Трябваше да бъде внимателен. Ловците на сър Едмънд имаха навика да обикалят дори и в такова време.
— Хайде! — изръмжа той.
Нетърпелив да докаже правотата си, Скълкап запълзя напред. Достигна до поръсените със сняг тръстики и ги отмести настрани.
— Ето! — възкликна той.
Хорхаунд се промъкна по-близо и тихо изстена при вида на трупа в сенките. Скълкап протегна сопата си и побутна тялото. Хорхаунд зърна окаляно лице с дълга коса. Засъхналата кръв по устата се беше смесила с тинята. Той отстъпи и се озърна: който и да беше убиецът на младата жена, я е довлякъл тук, убил я е и е хвърлил тялото й в тресавището. Той заотстъпва назад, търсейки следи по земята, но не видя следи от кон или каруца в замръзналия сняг. Тук-там изникваше по нещо, ала стъпките на Хорхаунд и тези на Скълкап трудно щяха да се различат от тези на убиеца.
— Какво мислиш? — Скълкап припълзя по-близо и клекна до спътника си. Пъпчивото му лице беше поруменяло от вълнение, очите му светеха, върхът на носа му червенееше като въглен в огнище. Във всеки друг случай Хорхаунд би му се подиграл и би протегнал пръсти към нещото, което наричаше «пламтящия въглен». — Видях го тази сутрин, снощи го нямаше — изсъска Скълкап. — Или поне мисля, че го нямаше.
Хорхаунд се върна до тресавището да погледне втори път. Този път беше по-дързък и позволи ботушите му да потънат в ледената кал. Побутна тялото със собствената си тояга. Да, беше жена, при това млада, вероятно от замъка. Беше трудно да различи чертите й, но успя да зърне и засъхналата кръв около ужасната рана в гърдите. Припряно се върна, нащрек в зловещата тишина. Птиците не пееха, не пърхаха с криле, нямаше успокояващи звуци. Изглежда зимата бе изличила всички признаци на живот. Хорхаунд прикри ужаса, който го обземаше. Затича се обратно, сграбчи Скълкап за рамото и го задърпа към дърветата.
— Какво ще правим? — поиска да знае Скълкап. — Ето ти сега нов ужас. Знаеш какво ще кажат — Хорхаунд се опита да не се отдръпне от разваления дъх на другаря си. — Ще кажат, че е излязла на разходка до църквата или хана и един от нас я е убил.
Хорхаунд не възрази. Ако това продължеше, сър Едмънд щеше да бъде принуден да ги погне. Щеше да събере войници да навлязат в гората и да видят как онзи ужас виси от дървото, а това само щеше да разпали яростта им. Хорхаунд и останалите от бандата щяха да бъдат проследени от войниците и ловджиите, щяха да пуснат по петите им кучетата и нямаше да се спрат, докато не ги приклещят на някоя полянка. Бързо щяха да раздадат правосъдие. Или щяха да ги обесят на място, или щяха да ги отведат, за да виснат на крепостните стени.
Хорхаунд погледна през голите черни клони. Топящият се сняг закапа върху лицето му. Стресна го внезапен звук — един заек се шмугна от един храст в друг, но Хорхаунд беше толкова уплашен, че дори и не помисли да лови свежата плячка.
— Чудя се докога… — промърмори той.
— А ние сме гладни — измуча Скълкап. — Месото ни е развалено. Какво да направим?