Хорхаунд приклекна и си придаде израз, който сам определяше като мъдър. Какво можеше да направи? Не можеше повече да разчита на щедростта на мастър Реджиналд. Ами отец Матю? Хорхаунд си спомни буйния огън и потръпна. Селяните? Въздъхна. Те пък нямаха какво да споделят, а чуеха ли за трупа на това бедно момиче, всички ще се настроят срещу тях. И кой беше отговорен? Как може тялото на девойка със забита в гърдите стрела да плава в тресавището, тъй близо до странноприемницата? Мастър Реджиналд ли беше виновен? Дали слугинчето е слязло насам? Ханджията можеше да бъде и жесток, а и бе добре познат със слабостта си към фустите. Ами отец Матю? Дали свещеникът беше магьосник? Защо ще ръси разни прахчета сам-самичък посред нощ в църквата?
— А има поне още три месеца до пролетта — жалваше се Скълкап. — Милкуърт се чуди дали някой от нас ще доживее Благовещение.
Хорхаунд скочи и побягна. Изненадан, Скълкап го последва.
— Какво става?
Но Хорхаунд, приведен, продължаваше да тича все по-навътре в гората. Скълкап се поспря да си поеме дъх. Не се връщаха обратно в лагера, ами отиваха към полянката, обградена със стари дъбове, където ужасът висеше на един от клоните. Хорхаунд беше на път да наруши собственото си правило и Скълкап нямаше друг избор, освен да го последва.
Стигнаха до поляната, но този път Хорхаунд не спря. Без да обръща внимание на крясъците на Скълкап, той се втурна напред и спря точно под трупа, загледан в смразяващото лице, станало още по-зловещо с времето и от набезите на птици и животни. Очите ги нямаше, бяха останали само черни дупки, вратът беше изкривен, а главата — клюмнала на една страна. Хорхаунд сбърчи нос при миризмата на разложение. Въпреки грозотата си, трупът вече не всяваше ужас. Вече представляваше само жалки останки на млада жена, която се бе покатерила на дървото, увила парче от дългата си фуста около клона и завързала примка. Хорхаунд виждаше, че е станало лесно, дори и старец можеше да се покатери на това дърво. Трябва да е застанала до здравия клон, да е завързала единия край около врата си, а другия — около клона и просто да се е пуснала. Хорхаунд обиколи около трупа. Но дали се е самоубила? Може би някой друг я е довел тук и я е убил по този ужасен начин? Загледа се в ръцете и изрязаните нокти, после в усукания плат, здрав като въже. Щеше да мине известно време, преди той да изгние и да позволи на тялото да падне.
Хорхаунд извади ножа си и се покатери по дъба. Като използваше чеповете за опора, той допълзя до клона и като се придържаше внимателно, започна да реже плата, докато той се съдра и тялото тупна на земята. Усилието и напрежението изтощиха Хорхаунд. Той захапа ножа и скочи леко долу. Разбойникът покри трупа със замръзналите листа, като се опитваше да не гледа лицето и тихо се помоли милостивата Божия майка да му помогне.
— Кой е това? — Скълкап се приближи.
— Някакво момиче. Плътта е почнала да се разлага — Хорхаунд отиде до близкото поточе да се измие. — Няма от какво да се боим — още не, не и преди да я открият.
Хорхаунд взе сопата си, хвърли последен поглед към злочестите останки и се отправи към пътеката, която щеше да го отведе обратно до скритата пещера, където се спотайваха останалите от бандата. Почти беше стигнал, когато усети първата миризма на пушек и вкусния аромат на печено месо. Спря толкова рязко, че Скълкап се блъсна в него.
— Помниш ли Флийуърт? — промърмори той — Помниш ли виденията му? Помирисвам печено месо.
— И аз — отвърна Скълкап.
Те се затичаха през сплетените гъсталаци, като отчаяно търсеха откъде идва уханието. Хорхаунд не можа да повярва на очите си, когато стигна до полянката. Разбойниците бяха напуснали пещерата и бяха запалили голям огън, печаха късове месо и лакомо пиеха от буренце, което си подаваха. Хорхаунд извади камата си, после се ухили, когато една фигура се отдели от останалите и отметна назад парцалива качулка. Беше Хемлок [20]! Хорхаунд се втурна да прегърне другаря си, който бе заминал малко преди нощта на Вси Светии, за да търси късмета си по на изток.
— Какво те доведе обратно? — попита Хорхаунд.
Хемлок отметна странната си коса — гъста и черна, но с бели ивици като козината на язовец. Беше висок и мускулест мъж. Долната част на лицето му бе покрита от мустаци и рунтава брада. Хорхаунд забеляза белега под лявото му око. Раната бе още прясна.
— Сега си имам свои хора — Хемлок посочи към огъня. — Доведох двама с мен за всеки случай. Те донесоха месото и бурето ейл.
— Откъде? — поиска да знае Хорхаунд.
— А! — Хемлок се усмихна и сложи пръст на устните си. — Трябва да ти разкажа какво видях и после ти трябва да видиш това, на което бях свидетел — той тръсна глава и се усмихна на протеста на Хорхаунд. — Ела — посочи Хемлок, — напълни си търбуха, после ще ти обясня всичко…