— Положението не е много добро — отвърна прислужникът. — Онова момиче, Алуша, още не се е появила — той се запъти към вратата и погледна назад. — Изглежда сте пропуснали вълненията, сър. Чухте ли суматохата?
— Аз — да — Болингбрук прибра заровете от масата. — Чух викове отдолу, макар че не чух камбаната за тревога.
— Е, не беше кой знае какво — прислужникът вдигна резето. — Един от стражите на стената видя огън на края на гората.
— Огън? — попита Корбет. — В снега, по средата на зимата?
— Случва се понякога — отговори прислужникът. — В гората има разбойници, пътници и калайджии, странници, които не обичат да се навъртат около замъка. Събират суха папрат и палят огън, понякога се случват злополуки. Преди две зими едва не изгориха стаята за мъртъвци при «Сейнт Питър», но сега отец Матю не допуска никого в гробището за през нощта — много е строг в това отношение. Но както и да е — прислужникът отвори вратата, — сър Едмънд изпрати конник, огънят не беше опасен.
Когато си тръгна, Корбет разпредели храната и напитките.
— Ако Алуша все още липсва — проговори Болингбрук, — трябва да е нещо сериозно. Няма слугиня, която да тръгне да се разхожда в тъмното в мразовита зимна нощ. А сър Едмънд ще трябва да почака до сутринта, преди да може да нареди претърсване.
Корбет се загледа в издълженото, доста мрачно лице на Болингбрук и разрошената пясъчно руса коса. Торбичките по очите му придаваха уморен вид, който контрастираше със засмяната му уста. Добър фехтовач е, размишляваше Корбет, и бе верен другар на Ъфорд от Оксфорд, пък и служи в Тайния съвет.
— Съжалявам — каза внезапно Корбет, — наистина съжалявам, Уилям.
— За какво?
— За Ъфорд, сигурно тъгуваш за него.
— Уредих да му отслужат литургии в Кралския параклис в Уестминстър и в Уиндзор — Болингбрук извърна поглед, облегна се на камината и се загледа в пода. — Преди цели десет години — каза той приглушено, — срещнах Уолтър в една странноприемница близо до Карфакс. И той като Ранулф мамеше на зарове. Трябваше да го спасявам.
Чансън спря да поправя стремето на пода. Най-много обичаше да слуша историите на писарите. Все се надяваше сър Хю да го изпрати на училище в параклиса на имението в Лейтън.
— Има ли семейство? — попита Корбет.
— Една млада жена в Лондон. Сам й отнесох новината, че Уолтър няма да се върне у дома.
Корбет отпи от бокала си. Понякога дълбоко съжаляваше, че си е избрал такава работа. Както Ъфорд, така и Болингбрук привлякоха вниманието му заради уменията си, езиковите си познания, особено по нормански френски и жаргона на провинциите. И двамата бяха служили във войните на краля с Шотландия, а такава биография ги превръщаше в идеални кандидати за Сорбоната.
— Неприятно ли ти е, че дьо Краон е така близо?
— Не — въздъхна Болингбрук. — Има писари в Съвета, чиито бащи са се били с моя в Уелс. То е като комара, сър Хю — ако загубиш, каква е ползата да проклинаш победителя? Един ден — той вдигна бокала си за тост — ще се върна на игралната маса и ще платя на дьо Краон със същата монета.
— Кажи ми още веднъж — Корбет седна върху големия сандък до леглото, — как този човек от Сорбоната ви даде сведенията.
— Казах ти — оставяше писмата в квартирата ни.
— Доверявахте ли се на този Крал на ключовете?
Болингбрук направи гримаса:
— Той беше уличен крадец — въпреки помпозната си титла си беше обикновен обирджия. Нямаше да се замеси, ако не му бяхме платили толкова добре. Накрая загина с магистър Тибо.
— И двамата с Ъфорд ли знаехте за ковчежето в укрепената стая?
Болингбрук кимна.
— А кой нае Краля на ключовете?
— Аз и Уолтър.
— А момичето? — попита Корбет — Онова с магистър Тибо?
— Не съм съвсем сигурен — Болингбрук се почеса по врата, — но ако трябва да предположа, бих казал, че я е наел нашият предател. Чакахме в галерията на горния етаж, докато Тибо… е… — той сви рамене — беше зает по специален начин с нея, после слязохме долу. Трябва да сме стояли там около час, преди старият глупак да се появи — той задъвка малко хляб. — Бяха ни заложили капан — заяви бавно той — и аз все още съм в него.
— Какво имаш предвид?
— Често се чудя защо капанът не щракна още в къщата на магистър Тибо, но сега със смъртта на Дестапл ми става ясно, че са очаквали ние да убием Тибо. Същото важи за бягството ми — той погледна остро Корбет. — Не разбираш ли, беше предопределено аз да избягам, разрешиха ми да се върна в Англия с ръкописа. Ако не бях го сторил, нямаше да има среща в Корф — Болингбрук щракна с пръсти. — Това е! Докато се приближавах до кея Мадлен, бях сигурен, че ме следят. Един просяк ми каза, че копоите на краля са в квартала. След известно време всички признаци, че ме преследват, изчезнаха. Измъкнах се без драскотина от Париж и заминах на север, но точно това са очаквали от мен. Аз съм само пешка в шахматната игра на дьо Краон — добави горчиво той. — Тъй че един Господ знае какви ги замисля това копеле. Единствената ми утеха е, че можем да направим нещо добро тук. Имам предвид — Болингбрук кимна към вратата — за бедните слугинчета.