Корбет се здрависа с мъжа и настани и двамата пред огъня. Мариса бе дружелюбна и доволна, че може да се стопли. Мартин, чийто акцент показваше, че е местен жител, гледаше спокойно и не се плашеше от Корбет. Попита безцеремонно защо е повикан.
— Търся Алуша! — възкликна той. — А и по изгрев застъпвам караул — първата утрешна смяна.
— Няма да те задържам.
Корбет им поднесе димящи чаши вино с подправки, увити в парцали и седна между тях. Болингбрук бе отишъл да плисне малко вода на лицето си от умивалника.
— Казваш се Мартин — започна Корбет — и си приятел на Алуша, изчезналото момиче. Знаеш ли къде е избягала, или защо?
— Избягала? — Мартин сви ядосано устни. — Алуша не е избягала. Беше ужасена от това, което видя вчера. Не би излязла от замъка, преди убиецът да бъде заловен и изпратен в ада.
— Е, къде е тогава? — Болингбрук се приближи, като бършеше лицето и ръцете си.
— Не знам. Излязла от дома на родителите си снощи, някъде между първата и втората вечерня и така и не се върнала.
— Трябваше ли да се срещнете снощи?
— Не.
Корбет разгледа откритото обветрено лице. Вече бе забелязал кожената превръзка на китката и мазолите по пръстите на мъжа.
— Стреляш ли с арбалет?
— Да, и много ме бива — дойде разгорещеният отговор, — мога да уцеля целта от десет ярда, не ми е нужно да се приближавам.
— Кротко, кротко — промърмори Корбет. — Разказа ли ти Алуша нещо за случилото се вчера?
— Не, почти не я видях. Тя си почиваше, защото бе много разстроена. Разменихме си само няколко думи, нищо повече.
— А познаваш ли останалите момичета, убитите? — попита Болингбрук от стола си. Войникът погледна бързо към Мариса, седнала до Корбет неподвижно като статуя.
— Познавах някои от тях — смотолеви той.
— Особено Филипа — Мариса забрави за срамежливостта си и се втренчи във войника. — Каза, че Филипа си падала по теб или само се хвалеше?
— Само се хвалех — отвърна поруменял Мартин. — Тя си беше странна.
— Филипа? — попита Корбет. — Дъщерята на мистрес Фейнър? — той погледна през рамо. — Чансън, къде е мистрес Фейнър?
— Каза, че ще дойде, когато е готова — отвърна Чансън.
— Добре тогава — Корбет се обърна. Мариса все още трепереше, затова той остави чашата си и се запъти към наметалата на закачалката. Свали едно и го обви около раменете й.
— Много си любезен — нагласи наметалото тя.
— Твое е — отвърна Корбет. Той взе две монети от кесията си и подаде по една на всеки. Мартин неохотно я прие. Мариса сграбчи своята, после се загърна още по-плътно с наметалото, кътайки монетата. Беше поласкана от вниманието на този кралски човек, който й разреши да седне тъй близо до огъня и да пие топло вино от калаен бокал. Загледан надолу, Корбет видя свирката на Чансън. Той я вдигна и разсеяно я прибра в кесията си.
— Казахте, че Филипа била странна?
— О, да — отвърна Мариса, — много надменна. Твърдеше, че един от разбойниците, загадъчен мъж, който наричаше Голиард, бил влюбен в нея и разправяше как щели да се срещнат в гъстата гора. Казваше, че бил без земи — обезнаследен рицар, който живеел в свой собствен замък в гората — Мариса прикри устата си с ръка и се разкикоти. — Викахме й, че си живее в някаква мечта.
— Бяхте ли близки с нея?
— Не. Някои от другите може и да са били.
— И кога изчезна тя?
Мариса затвори очи:
— В неделята, когато празнувахме прибирането на реколтата. Времето беше чудесно. Спомням си, че я видях в гробището след службата, после тя изчезна. Помислихме, че е отишла в гората да се срещне със своя Голиард.
— Ти взе ли участие в претърсването? — попита той войника.
— Да. От гората долу до морето. Нищо не открихме. А сега, сър — Мартин се изправи от стола, — наистина трябва да вървя.
— Преди да си тръгнеш — Корбет вдигна ръка, — кажи ми, моля, имахте ли си уговорено място за срещи?
— Уговорено какво…?
— Тайно местенце — обясни Болингбрук, — където мъжът може да се срещне с дамата на сърцето си.
— Ами има едни съборетини — отвърна войникът — до далечната стена отвъд централната кула. Един коридор води надолу към тъмниците и избите, там беше нашето място — той не обърна внимание на кикотенето на Мариса. — Ходих там, няма нищо.
Тъкмо щеше да си тръгва, когато на вратата се почука и мистрес Фейнър влезе забързано. Ръкавите на роклята й бяха навити до лактите, а ръцете и китките й бяха много зачервени. Тя напълно пренебрегна Мариса и Мартин и без да я канят, се тръшна на един стол пред огъня. Когато Болингбрук й подаде чаша топло вино от къта край огнището, тя бързо го грабна от ръцете му.