— Не мога да остана дълго. Тези двамата за дъщеря ми ли ги разпитвате? — тя отпи жадно от чашата. — Ако имате въпроси за Филипа, питайте мен.
— За последно е била видяна в онази неделя в гробищата след литургията.
— Да, така е. Каза ми, че отива да бере цветя.
— А не да се срещне с мъж, познат като Голиард.
Мистрес Фейнър хвърли злобен поглед към Мариса и все пак, по начина, по който движеше устни и примигваше, Корбет усети, че е на път да заплаче. Тя му подаде бокала си и стана. — Не се занимавайте с Голиард — промълви тя, — моята бедна Филипа бе самотна.
— Но тя е твърдяла, че се среща с него.
— Да, да, така е — мистрес Фейнър потърка ръце в роклята си. — Не мога да кажа нищо повече, сър, наистина не мога. Моята Филипа си отиде, както и останалите. Сега търсят бедната Алуша.
— Какво ще кажете за тайното място за срещи? — попита Корбет. — Този коридор, който води към старите тъмници?
— Това е любимото им място — усмихна се мистрес Фейнър. — Претърсихме го заради Филипа, както и заради Алуша, но там няма нищо. Там никога няма нищо — добави после тя.
— Трябва да отида там — заяви Корбет. — Може пък да срещна Ранулф! Мистрес Фейнър? — той хвана ръката й и побутна скритата монета. — Благодаря ви, че ни отделихте време.
След като и тримата излязоха, Корбет нахлузи ботушите си, смъкна от закачалката тежкото си наметало и го закопча под брадичката.
— Искам да пообиколя замъка, да разбера какво става — той кимна към Болингбрук и Чансън, после се спря. — Чансън, за Бога, върви и намери Ранулф. Кажи му, че искам да говоря с него, преди да се срещнем с французите, преди вечеря.
Корбет слезе по мразовитото стълбище и се озова в двора. Тук-там светлината на факлите смело прорязваше тъмнината. Хората притичваха от един заслон до друг, нетърпеливи да избягат от хапещия вятър. Корбет придърпа качулката на главата си и тръгна да обикаля кулата. От време на време спираше и се заглеждаше в масивната постройка, извисяваща се към небесата — страховит, солиден правоъгълник от камък. От тесните прозорци на различните етажи проблясваха факли и свещи. Той вървеше по протежение на кулата, мина покрай малкото селце, където работещите в замъка живееха в кирпичени колиби, построени до стените и кулите. Глъчката беше голяма, деца се щураха, крещяха и танцуваха около клади и мангали. Въздухът бе изпълнен с миризми на готвено и щавена кожа, със зловонието на конска тор и сладкия аромат на сено от плевните. От време на време някой се провикваше за поздрав и Корбет вдигаше ръка в отговор. Поспря се да поприказва с някои от войниците и ги попита къде е онзи коридор. Те посочиха навътре в тъмнината.
Корбет се озова от другата страна на кулата. Изкачи се по стръмния хълм, благодарение на който кулата се извисяваше над всичко наоколо, и премина през предполагаемите градини на замъка, скрити под снега. После слезе по някакви стълби, препъваше се и се подхлъзваше, пресичайки някаква пустош, покрита със сняг и прещип. Предположи, че тук е крепостния развъдник. Тук имаше само няколко сгради: нужници с празни прозорци и няколко импровизирани бараки. Наблизо стояха бойните машини, два катапулта и голяма каменохвъргачка. Корбет можеше да види часовите по бойниците високо горе, тук имаше само неколцина, застанали до стойките на факлите. Вятърът донесе до него песента, която един от войниците си пееше за разтуха. Най-накрая стигна до стената между укрепленията, пресече пустошта и откри рушащия се коридор, водещ към старите изби и тъмници, изсечени под стените на замъка.
Стълбите бяха неравни и още по-опасни заради заледения сняг. Корбет задържа дъха си, докато слизаше надолу, съжалявайки, че не си е взел факла. Беше твърде стръмно. Проклинайки, Корбет се хвана за стената и се запромъква надолу. Когато стигна дъното, видя, че коридорът продължаваше още малко. Ръката му почувства стената и той въздъхна с облекчение, когато пръстите му напипаха дебелата лоена свещ, оставена или от пазача на избата, или може би от любовниците, които идваха тук. Извади прахана и след много усилия успя да запали фитила. Като пазеше пламъка с ръка, той вдигна свещта. Стените на тесния коридор се простираха пред него, сенки играеха в светлината на свещта, ронливата земя се смесваше с изпопадала мазилка. Корбет закрачи напред, като изучаваше внимателно земята, но не откриваше нищо. Върна се до стълбите и се спря. Снегът се бе превърнал в кална киша и той можеше да отгатне, че тук са идвали хора, вероятно за да търсят Алуша. Той внимателно изкачи стълбите. Търсенето му бе напразно, и все пак… Това място беше много усамотено. Ако млада жена дойде тук сам-самичка, а убиецът я чака…