Корбет стигна до най-горното стъпало и като предпазваше свещта с ръка, тъкмо щеше да излезе от разрушеното каменно преддверие, когато стъпи накриво и се подхлъзна. В същия миг, когато стрелата от арбалет се разби в ронливата зидария над него.
Осма глава
От припламването и буйността на дадени огнени субстанции и ужаса, предизвикан от шума им, могат да последват някои чудесни резултати.
Ранулф-ат-Нюгейт, писар в канцеларията на Зеления печат, беше много радостен и доволен от себе си. По чиста случайност, така поне излизаше, се бе срещнал с лейди Констанс и придружителката й, когато се върна до дневната стая да потърси нещо, което бе загубил. Разбира се, той изобщо не спомена, че е платил една сребърна монета на конярчето, за да го осведоми къде е лейди Констанс. Сега, след като поставиха стратегически придружителката на столче близо до вратата, Ранулф се опитваше да покаже на лейди Констанс вълшебствата на чудодейната монета — любим трик на сръчните мъже на панаира в Смитфийлд.
— Е, милейди — Ранулф остави трите бокала на близката маса, — под кой бокал е скрита монетата?
— Под този.
Пръстите на Ранулф лекичко докоснаха нейните, приближиха глави и той вдигна чашата, за да покаже, че монетата я няма. Очите на лейди Констанс припламнаха палаво, когато ловко се опита да намери монетата под другите два.
— Ти мамиш! — възкликна тя.
Ранулф я хвана за китката и приближи стола си така, че придружителката да не може да ги види.
— Сър — лейди Констанс разтвори широко очи, — пусни ме.
— Срещу дар за спомен — прошепна Ранулф — ще те пусна за малко.
— Срещу любовни слова — прошепна тя.
— Vos, quarum est Gloria amor et lascivia atque delectatio Aprilis cum Maio.
— Което означава?
— Ако ти беше господарката на април, а аз бях господарят на май… — камбаната за тревога прозвуча рязко, биеше, сякаш бе дошъл денят на Страшния съд. Ранулф пусна китката й, преглътна напиращото проклятие и припряно се опомни къде е и какво трябваше да прави. Лейди Констанс скочи на крака. Придружителката вече стоеше разтреперана на вратата.
С мокро от ледена пот тяло, Корбет също чу камбаната, докато пълзеше през порутения коридор и се взираше в тъмнината. Зачуди се какво ли означава. Чуваше викове, може би бяха заловили нападателя му? Корбет продължи да се движи и бързо се наведе, когато още една стрела се заби в стената зад него. Тревогата му се усили. Това бе четвъртият път, когато помръдна и тайнственият стрелец не даваше вид, че ще се откаже. Часовите по стената бяха малко и няма как да знаеха за смъртоносната игра на котка и мишка, която се разиграваше под тях. Корбет беше извикал, но те не го чуха, а сега стражите си тръгваха. Той зърна как един от тях бърза с факла в ръка да провери защо бие камбаната. Нямаха никакво понятие, че отдолу дебне убиец.
Корбет осъзна, че стрелецът наблюдава входа към тъмницата. Всяко движение срещу светло оцветения камък, проскърцването на крака на Корбет по камъчетата и хрущенето на ледения сняг биха го предупредили. Корбет беше сам и невъоръжен, а чувстваше, че нападателят се приближава. Стрелите вече се забиваха в стената с по-голяма сила, той сигурно беше само на няколко ярда, сигурно се движеше приведен или бе коленичил. Корбет потръпна. Крепостната камбана заби отново, после млъкна. Ръката му се стрелна към колана, но не си носеше дори и камата. Пръстите му докоснаха кесията и той си спомни за малката калаена свирка, която бе прибрал. Той я извади и с цялата си сила изсвири дълго и пронизително. Чу звук в тъмнината и завика, като всеки човек, озовал се в засада: Au secours! Au secours! [21], пое си дълбоко въздух и наду отново свирката. Почувства се доста глупаво да пълзи в мразовития мрак, въоръжен единствено с детска играчка. Извика още един път, чу движение и наду наново свирката.
— Кой е там? — Корбет се отпусна, защото разпозна гласа на Болингбрук.
— Уилям — извика той. — Тук съм! — промъкна се към вратата. Болингбрук стоеше на няколко крачки от него с изваден меч.
— Какво стана? — възкликна той, когато Корбет тръгна, залитайки към него.
— Нищо — каза Корбет задъхано и взе меча от ръцете на Болингбрук. — Видя ли някого?
— Излязох в двора — обясни Болингбрук. — Нямаше истинска тревога. Станал инцидент, малка купчина сено във външния двор близо до стената се запалила. Огледах се и не те намерих. Тръгнах около централната кула и чух звука на свирката — той се засмя. — Всеки, който дели стая с Чансън, би разпознал този звук.