— Видя ли някого, който и да е?
— Сър Хю — Болингбрук го хвана за рамото, — хората търчаха напред-назад. Мисля, че зърнах нещо, но…
— Нападнаха ме — каза Корбет. Изведнъж се почувства отмалял и заби меча в земята, за да се облегне на дръжката. — Отидох до старите тъмници. Търсех Алуша — сетне описа какво бе станало по-нататък.
Болингбрук понечи да тръгне в тъмнината, за да доведе помощ, но Корбет го хвана за рамото.
— Той си отиде, Уилям, няма какво да направим. За последен път се разхождам из замъка невъоръжен. Къде е Ранулф? — попита той рязко.
Запътиха се обратно през развъдника покрай кулата. Струпаните хора вече се разотиваха, защото знаеха причината за тревогата и огънят бе изгасен. Корбет зърна Ранулф да стои на стъпалата към Залата с ангелите. Почувства как гневът се надига в него, пресече пътя и стовари плоската част на меча върху рамото на Ранулф. Другарят му се обърна, извадил камата от колана си.
— Сър Хю? — Корбет забеляза, че сър Едмънд и семейството му стоят на вратата и го наблюдават, зад тях дьо Краон се подсмихваше подигравателно.
— Изпратих те по задача — прошепна Корбет и махна меча от рамото му — и докато те нямаше, отидох да търся нещо и ме нападнаха.
— Сър Хю, случило ли се е нещо?
— Не, сър Едмънд, само си говоря с писаря, който като че ли не ме разбира.
Обида проблесна в очите на Ранулф и яростта на Корбет утихна. Той се обърна, хвърли меча към Болингбрук и стисна Ранулф за рамото. Почувства как мускулите му се напрягат от тревога и гняв. Буйният темперамент на Ранулф се управляваше трудно и Корбет не искаше да прави сцени или да унижава този човек, негов приятел и другар. Разказа набързо на Ранулф какво точно се бе случило. Писарят на Зеления печат го изслуша, стиснал челюсти, а зорките му очи горяха.
— Ти къде беше? — попита Корбет.
— Говорех с лейди Констанс — Ранулф сложи ръка на рамото на Корбет. — Сър Хю, не обвинявай мен за своята глупост. Колко пъти съм ти казвал, лейди Мейв те молеше, а кралят ти заповядваше? Не бива никога да оставаш сам на такива места — той приближи лице до Корбет. — Не се тревожи, господарю, няма да има втори път, но ако се случи, ще откъсна главата на негодника.
Корбет си пое дълбоко въздух и протегна ръка:
— Съжалявам, Ранулф, истината е, че се уплаших.
Ранулф стисната подадената му ръка:
— Изглеждаш премръзнал.
Върнаха се в стаята на Корбет. Той понечи да върне свирката на Чансън, но веднага се сети как тя го спаси. Приклекна край огъня с чаша топло вино в ръка и усети как студът напуска тялото. Един прислужник дойде да съобщи, че вечерята ще бъде сервирана в Голямата зала.
— Видя ли се с Кротоа? — попита Корбет.
— Не — Ранулф тръсна глава. — Всъщност, когато камбаната за тревога заби и всички се събраха в двора, го потърсих, но не го открих.
Корбет протегна ръка към огъня и потисна потреперването си, сякаш ледено острие бе притиснато към гърба му.
— Къде е настанен?
— Има отделна спалня в Джерусалем Тауър — отвърна Ранулф. — Стълбището нагоре е затворено, само той е настанен там.
Корбет си сложи колана, стана и взе наметалото си.
— Елате с мен — нареди той на другарите си.
Слязоха в двора. Корбет не усещаше снежния вихър, докато крачеше към Джерусалем Тауър — голямо укрепление, до което се стигаше по стръмни стъпала. Той бързо ги изкачи и сграбчи желязната халка на вратата към кулата, но тя не помръдна. Той извади камата си и почука напразно с дръжката.
— Чансън, тичай бързо, доведи войници!
Корбет слезе по стълбите и като се огледа, зърна прозорец високо в стената, но през капаците не прозираше светлина. Като се уви по-плътно в наметалото заради снега, той припряно дръпна и качулката.
— Нещо не е наред ли? — попита Ранулф.
— О, да — прошепна Корбет. — Нещо е ужасно не наред.
Сър Едмънд се приближи забързано. Бяха го повикали, когато се преобличал за вечеря и беше увил около себе си наметало, за да се защити от снега.
— Сигурни ли сте, че мосю Кротоа не е някъде другаде в замъка? — попита той.
— Сър Едмънд, приеми моите извинения, ако съм те обезпокоил, но знам, че Луи не обича да се скита насам-натам — отвърна Корбет.
— Видели ли са го?
— Какво става? — появи се дьо Краон, следван от закачулените си войници.
— Луи Кротоа — заяви Корбет. — С вас ли е?
— Не, не е — отвърна дьо Краон и избърса лице, — но би трябвало да бъде. Останалите са събрани в моята стая, исках да поговоря и с него. Дойде един прислужник и ми съобщи, че сте тук. Ето ме и мен. Има ли нещо нередно? Луи е от моите хора. Сансон твърди, че не го е виждал от рано следобед.