— Че какво друго обяснение може да има? — Болингбрук грабна едно столче и седна до Корбет, като разтвори ръце да опише коридора между двете врати. — Луи трябва да е бил сам. Държи и двата ключа в кесия на колана си, сър Хю, това е ясно, няма друг ключ за стаята или за външната врата. Трябва да е заключил вратата зад себе си и е тръгнал да отвори долната, когато се е подхлъзнал и е паднал, ударил си е главата и си е счупил врата.
— Склонен съм да се съглася — добави Ранулф. — Кротоа, както сам признаваше, беше предпазлив. Не би пуснал никого в стаята си, освен ако не се чувства в безопасност.
Корбет си мълчеше. Според всички доказателства Луи Кротоа се бе подхлъзнал при нелепи обстоятелства. Така му подсказваше разумът, но сърцето му казваше друго. Не можеше да приеме, че двамата френски преподаватели са дошли в Корф и са умрели при нещастен случай. Разбира се, изглеждаше подозрително, но дори и да се намекнеше за измама, със сигурност подозрението щеше да падне върху вероломните англичани, а не върху лукавите машинации на френския двор.
— Трябва да ядем — измърмори Чансън. — Коремът ми мисли, че са ми прерязали гърлото.
— Така каза последният философ — подигра му се Болингбрук. — Да излизаме.
Вечерята, въпреки усилията на сър Едмънд, протичаше мрачно. В кухнята на замъка бяха приготвили богати блюда — пай, пържен артишок, кафеникава супа от смокини и фурми, последвани от пилета, пълнени с леща, череши и сирене, пържен щипок с бадеми и крушова торта. Музикантите в галерията свиреха нежни химни и обичани балади. Централната маса беше покрита с бяла брокатена покривка, а подносите бяха от сребро, със скъпоценни бокали за виното. Шутът на сър Едмънд, чернокосо джудже, правеше акробатически номера, но атмосферата си оставаше потисната. На Корбет му бе трудно даже да погледне дьо Краон. Ранулф седеше притеснен, този път нащрек заради лейди Констанс, която спря да се закача и се обърна да говори с Болингбрук. Корбет, седнал отляво на сър Едмънд, се извини на съпругата на управителя за очевидната си потиснатост, като се оправда с преумора и с дълбока тъга за трагичната смърт на Кротоа. Сър Едмънд го остави на мира и заслушан в музиката на менестрелите, Корбет остави ума си да блуждае. Разпозна една от песните.
— Това е! — възкликна той.
— Какво има, сър Хю? — попита управителят.
— Бандата на разбойниците! — заяви Корбет. — Членовете й вземат имената на билки и диви цветя, но младата Филипа, първата изчезнала, е казала, че има любовник сред тях, наречен Голиард. Това е провансалската дума за странстващ менестрел, не е име на билка или цвете.
Той потъна пак в размишления, така погълнат в мисли, че почти не забеляза, че вечерята е към своя край и че отец Андрю чете набързо благодарствената молитва. Корбет се извини и, последван от Ранулф и Чансън, се запъти към Джерусалем Тауър. Вратата все още бе само подпряна. Пазачът вътре му каза, че тялото и вещите на покойния са били преместени.
— Тялото му е в църквата, сър. Другият французин, оня, дето прилича на лисица, накара да приберат всичко.
Корбет се загледа в земята, все още изцапана с кръвта на Кротоа, сетне се качи по стръмните стъпала. Вратата горе беше отворена, той я бутна настрани и надзърна вътре, после се обърна към разрушеното стълбище. Нападалата зидария запречваше пътя като стена. Не се виждаше нищо друго освен една тясна, тъмна ниша.
— Мога ли да ти помогна, сър Хю?
Дьо Краон стоеше на входа на кулата.
— Не, не, дьо Краон, не можеш — Корбет слезе по стълбите. — Бил ли си днес при Кротоа?
— Да. Дойдох сам по-рано. Луи беше жив и здрав, когато го оставих. Но сега, сър Хю, трябва да се кача горе — той потупа стомаха си. — Пих доста, но все пак трябва да се уверя, че всичко е прибрано. — Мина покрай Корбет и се качи по стълбите.
— Искам да отдам последна почит на Луи — заяви Корбет, напускайки кулата.
Той пожела лека нощ на другарите си и закрачи през замръзналия двор на замъка. Беше спряло да вали и щом погледна нагоре, остана доволен, че облаците са се разсеяли и звездите са заблещукали в тъмата. Прекара известно време в тясната църква, където пред централния олтар лежаха три ковчега на носилки. Той не обърна внимание на църкането на мишките и на студа, който нахлуваше между камъните, гъст и плътен като мъгла. Той коленичи, произнесе псалмите за мъртвите и се стресна, когато някой го докосна по рамото. Отец Андрю гледаше състрадателно към него.
— Реших, че ще те открия тук, сър Хю. Видях се със сър Едмънд и французина. Разбрахме се заупокойната служба да се проведе утре. Телата на двамата французи ще бъдат закарани в Дувър, балсамирани и качени на френски плавателен съд. Както аз, така и в мастър Саймън, докторът на замъка — обясни той, — направихме, каквото можахме. В Дувър има по-опитни лекари. Но както и да е, сър Едмънд каза, че утре няма да има среща. Денят е обявен за траурен.