Събуди се призори. Тихо се изми и преоблече, сложи си оръжейния колан, провери дали мечът и камата влизат и излизат леко от ножниците си и взе арбалет от скрина до леглото на Чансън. Щом слезе в двора, откри, че мръсотията и кишата са покрити с нов слой сняг. Само стражите и готвачите прелитаха като призраци до пекарните и кухните. Войниците подготвяха клади и неколцина го загледаха, когато се запъти към конюшнята, разтърси едно конярче и го побутна да оседлае коня му.
— Не му давай зоб — предупреди той. — Не искам да се вдига шум. Провери му копитата и гледай да е добре подкован.
Той се върна в стаята си и събуди Чансън, като почти издърпа спящия коняр изпод дебелата завивка и го шляпна по лицето.
— Слушай, Чансън, отивам в гората.
— Но, но…
— Недей да ми пелтечиш! — предупреди го Ранулф. — Кажи на сър Хю, че съм отишъл да се срещна с Хорхаунд. Надявам се да се върна скоро след обяд.
— Но ти се боиш от гората.
— Е, значи ми е време да се излекувам от това. Докато ме няма, ти следвай стария господар Кисела физиономия като сянка.
Ранулф взе наметалото си и излезе. Конят го чакаше оседлан и готов в двора. Той се качи и пое през външния двор и подвижния мост. Снегът по пътеката извън замъка беше дълбок над глезен, но въпреки че сутринта беше мрачна, Ранулф бе спокоен, защото облаците се бяха разнесли и може би най-силният снеговалеж бе отминал. Погледна към линията на дърветата и потисна страха си, като се замисли за станалото. Беше чул и видял нещо вчера, но не можеше да осъзнае какво. Спомни си тялото на французина, проснато в подножието на стълбите, как кръвта течеше като от разлята чаша вино, после си представи как Корбет се крие в руините, докато стрелецът внимателно се прицелва. Потупа коня по шията. «Е, ще те видим кой си», прошепна той.
Навлезе между дърветата, като позволи на коня да избира внимателно пътя по заснежената пътека. От време на време срещаше други самотни пътници. Един странстващ търговец, натоварил стоката на гърба си, със скрито от качулката лице, се бъхтеше по пътя към замъка. Той едва вдигна глава, когато Ранулф го подмина. Ранулф стигна до църквата, която се гушеше мълчаливо под снежната си покривка, само черните кръстове и плочи в гробището се подаваха и напомняха мрачно за преходността на живота. Той смушка коня. Не искаше да го изморява, но в същото време искаше да излезе от гората, преди денят да си отиде или отново да започне да вали. Боеше се да се не изгуби.
Когато достигна Горския хан, остави коня в калдъръмения двор. Кръчмата беше отворена и той с радост съзря момчето, на което Корбет бе платил предния ден. То прибута Ранулф да седне край огнището. Огънят беше догорял и както отбеляза прислужникът, в странноприемницата бе толкова студено, колкото и отвън в снега. Той донесе кана ейл и малко стар хляб. Ранулф задъвка, като отпиваше от ейла, за да омекне хлябът в устата му.
— Искаш ли да спечелиш една сребърна монета? — прошепна той, когато момчето се сгуши като куче в краката му.
Момчето се ококори.
— Три сребърни монети.
— Три сребърни монети! — момчето се отдръпна. — Нали не си от онези, дето мислят, че момчешкият задник е по-добър от момичешка гръд?
Ранулф се засмя:
— Не, искам да дойдеш с мен. Ще те сложа на седлото пред мен. Искам да ме заведеш в гората, където да се срещна с Хорхаунд.
— Не го познавам.
— О, познаваш го — отвърна Ранулф. — Знам ги аз разбойниците. Те винаги идват до най-близкия хан да купуват, продават и събират сведения. Обзалагам се, че си бил с Хорхаунд сред дърветата, нали момче?
— Сам се срещни с него.
— Три монети — повтори Ранулф. Той остави ейла и извади кесията си. — Една сега, една — когато се видя с Хорхаунд, и една, като се върнем.
Очите на момчето се разшириха от учудване.
— Имаш ли родители? — Попита го Ранулф.
— Умряха преди пет зими — очите на момчето не се откъсваха от монетите. — Аз работя за мастър Реджиналд — той посочи към една маса в далечния край на кръчмата. — Спя под нея нощем и ям каквито остатъци ми дадат.
— Три сребърни монети — потрети Ранулф — и ще ти намеря работа в замъка. Няма да се наложи да се връщаш тук. Какво ще кажеш, а, момче? Помощник в кухнята, чисти дрехи… — той посочи към кожените парцали увити около краката на момчето — и истински ботуши.
Момчето скочи на крака. След миг вече бе грабнало монетата, прекосило кръчмата и беше обратно при Ранулф с парцаливо наметало и жалко вързопче в ръка.
— Браво — Ранулф стана.
— Имам само още една задача. Мастър Реджиналд винаги ми повтаря да не позволявам огъня да изгасва сутрин — и като повдигна раздърпаната си туника и свали панталоните си, момчето се изпика в камината, а после, танцувайки като палаво дяволче, последва Ранулф към коня.