— Мисля, че бяхме говорили за дар за спомен, нали? — промълви тя.
Ранулф се изчерви.
— Почувствах се виновна — продължи лейди Констанс, — но после си спомних нещо. По-рано в деня, когато почина мосю Кротоа, аз и прислужницата ми го посетихме. Исках да го питам за парижките моди. Мосю Кротоа беше много услужлив и очарователен. Прие ни в стаята си, където ни поднесе вино и сладкиши. Когато го посетихме, външната врата беше заключена.
— И аз се зачудих — каза Корбет, — как Луи е можел да чуе чукане на долната врата.
— О, много е просто, сър Хю. Коридорът между вратите създава ехо, можеш да чуеш всеки шум. Знам това. Когато бях малка, обичах да се крия там от майка ми. Забеляза ли също, че във външната врата има зарешетен отвор с малък капак. Дърпаш капачето и поглеждаш да видиш кой чака пред вратата. Когато мосю Кротоа ни пусна вътре, аз го закачих, че държи вратите заключени. Той отвърна, че ако можеше, щял да постави резета и на външната врата. Попитах го от какво се страхува, нали така беше? — обърна се тя към прислужницата, която потвърди. — Не се ли доверява на баща ми? Или пък смята, че всички англичани са нечестни? Мосю Кротоа каза нещо странно — увери ме, че има пълно доверие на татко и заговори топло за приятелството си с теб, сър Хю. Допълни, че след смъртта на мосю Дестапл се боял повече от своите, отколкото от всеки друг и се закле, че няма да пуска никого от тях в стаята си. Много настояваше на това и повтори забележката си поне два пъти. Съжалих го. Когато си тръгнахме, той ни изпрати до долу и заключи външната врата след нас — тя сви рамене. — Сметнах, че ще искате да знаете за това — поклони се на Корбет, намигна на Ранулф, потупа го нежно по рамото и си тръгна. Намръщен, Корбет я проследи с поглед.
— Е, не е ли странно, Ранулф? Защо тази змия дьо Краон ще твърди, че е посетил Луи? Луи беше много предпазлив! Той не би удостоил дьо Краон с благоволението, което е оказал на лейди Констанс. Тогава защо французинът лъже? Твърди, че е посетил Луи, но смятам, че не го е сторил.
Върнаха се в Дома на мъртвите, където труповете лежаха, покрити с ленено платно. Корбет се прекръсти и щеше да си тръгва, когато забеляза свалените от девойките одежди, струпани на пода. Отиде до тях и ги заразглежда. Дрехата на Филипа се беше разнищила и цветовете бяха избелели, заради престоя в гората. Единствената лична вещ беше малка броеница с единадесет зърна за носене на китката. Дрехите на Алуша бяха покрити с тиня. Корбет си сложи ръкавиците и тръсна всяка дреха поотделно. Възкликна изненадано, когато видя какво тупна от дебелата вълнена рокля. Вдигна го. Беше парче дърво, около което беше увита тел, за да образува дръжка. Можеше да промуши три пръста в дупката. Загледа се любопитно в предмета.
— Ранулф, какво е това?
— Откъде се взе? — попита Ранулф.
— Роклята на Алуша е от дебел плат, заплело се е в нишките.
Корбет посочи към острите ръбчета на телта.
Ранулф го занесе до вратата, като го въртеше в ръце:
— Като грубо стъргало е — заяви той, — от тези, дето се използват да се махне калта и мръсотията от ленено бельо. Като се размекнат от водата, ги изстъргваш. Майка ми има такава. Носеше я на шнур на колана си. Алуша сигурно я е носила в деня на убийството си.
Развълнуван, Корбет почувства гъделичкане в стомаха си:
— Чудя се… — прошепна той. — Ранулф, върви и попитай някого къде е работила Алуша. Дали е прала дрехи?
Щом Ранулф се втурна навън, Корбет се върна в Дома на мъртвите и застана между труповете. Притвори очи и се помоли намереното да е от полза.
— Сър Хю?
Корбет отвори очи. Ранулф се беше върнал.
— Алуша е работила в склада за провизии. Никога не се е занимавала с прането.
— Мистрес Фейнър — прошепна Корбет, — тя е главната перачка, Ранулф. — Той се прекръсти и поведе Ранулф извън Дома на мъртвите. — Върви и я доведи! — нареди той. — Доведи я в стаята ми, но не я плаши.
Корбет беше седнал на стола пред огъня, когато Ранулф въведе мистрес Фейнър в стаята. Той стана да я поздрави, стисна силните й ръце и я поведе до високия стол срещу него. Мистрес Фейнър беше плакала — очите й бяха много зачервени, но все пак беше нащрек и напрегната.
— Мистрес Фейнър, ти си вдовица. Съпругът ти е бил дърводелец.
— Така е, много го биваше — заяви тя.
— Той е бил и стрелец с арбалет — продължи Корбет — и е служил в кралската армия.
— Какво искаш да кажеш?
— Пазиш ли още арбалета му? Колчана му със стрели, а може би дори два или три?
Мистрес Фейнър замълча. Погледна към Ранулф:
— Не искам да говоря, докато той е тук — тя посочи към Ранулф. — Не харесвам очите му.