Мистрес Фейнър стана и протегна ръце, като че ли очакваше да я завържат. Изненадан, Корбет се облегна назад на стола и перачката се промуши край него ловко като котка. Вдигна железния ръжен от огнището и го размаха, като се прицелваше в главата на Корбет. Той се хвърли напред, навел глава, и желязото се завъртя над него. Искаше да хване мистрес Фейнър, но тя вече бе хвърлила оръжието си и тичаше към вратата.
— Ранулф!
Мистрес Фейнър отвори вратата и Корбет хукна да я гони, съзнавайки, че Ранулф не е отпред, а в подножието на стълбите. Той дотича, стреснат от шума и тряскането на вратата. Мистрес Фейнър зави надясно, тичайки по спираловидното стълбище. Корбет и Ранулф я последваха. Стълбите бяха стръмни и извиваха остро, следвайки линията на стената. Корбет изпита леко замайване, но мистрес Фейнър продължаваше да тича напред. Тя спря на горната площадка и хвърли надолу някакви дърва, струпани до прозореца, за да попречи на Корбет да я настигне. Той и Ранулф изритаха препятствието настрани и докато я видят отново, тя вече се беше изкачила горе и изтича през вратата на покрива на кулата. Опита се да я залости отвън, но в бързината не успяваше да премести ръждивото желязо. Корбет спря, останал без дъх, и подпря потната си ръка на варосаната стена. Миризмата на спарено в това старо помещение го накара да се закашля и плюе от вдигналата прах.
— Искам я жива, Ранулф! — той сложи ръка на резето. — Няма къде да избяга.
Те отвориха вратата и леденият вятър ги блъсна в лицата. Мистрес Фейнър бе стигнала до бойниците и стоеше с гръб към един от назъбените отвори. Изглеждаше спокойна, усмихваше се. Корбет се запромъква ловко по твърдия лед.
— Предай се! — извика той. — Предай се на кралското правосъдие!
Подкани я с жест, докато се придвижваше напред.
Мистрес Фейнър се покатери на отвора. Бе се хванала за камъка от двете му страни. Вятърът развяваше косата и полите й.
— Моля ви! — викаше Корбет — Ще има милост, както и правосъдие.
— Какво значение има, кралски човече? — извика мистрес Фейнър. Разтвори ръце като криле и полетя назад.
Пързаляйки се по леда, Корбет и Ранулф се втурнаха напред. Закрепиха се на бойниците и надзърнаха отвъд. Мистрес Фейнър лежеше долу, черна и разкривена в снега. Тъмна локва вече обграждаше главата й като някакъв зловещ ореол. Хората се втурнаха към нея, крещейки един на друг.
— Дано Бог се смили над нея — прошепна Корбет. — Дано й даде мир.
Те се върнаха по стръмното стълбище. Корбет спря, за да заключи стаята си, преди да продължат към двора. Сър Едмънд и Болингбрук вече чакаха.
— Казах им какво се е случило — пошепна Ранулф. — Сър Едмънд отиде да потърси още доказателства. — Корбет се загледа в купчината в краката на управителя: оцапано с тъмни петна платно, излъскан и почистен арбалет, а до него — кожена торба със стрели.
— Намерихме ги — заяви сър Едмънд. — Арбалетът беше в една дупка под пода на къщата й. Платното бе прилежно сгънато в каруцата. Толкова много злина! — той се обърна и се изплю.
— Не е така — възрази Корбет. — Бедната жена е била тласкана от мъката си, от жаждата за отмъщение и омразата. Но както и да е — той се загледа в снежното небе, — тази кървава история е приключена, сега имаме други неща за вършене — той потупа управителя по рамото. — Погребете тялото й подобаващо. Тя извърши грях, но наистина вярваше, че голям грях е извършен и срещу нея.
Тълпата вече беше започнала да се събира, всички задаваха въпроси. Сър Едмънд им махна да се отдалечат, а Корбет взе двамата си спътници и ги поведе към стаята си. Известно време стоя прегърбен до огъня и се топлеше, чудейки се дали не беше могъл да постъпи по друг начин. Мистрес Фейнър беше убивала неведнъж. Народът в замъка щеше да иска правосъдие — нямаше да й се окаже кой знае каква милост, щяха да я хвърлят в някоя тъмница, да я изправят пред съда, а сетне щяха да я влачат окована след някой кон, за да я провесят на някоя бесилка или дори по-лошо, да я изгорят жива пред крепостните порти.
Ранулф донесе на Корбет малко разредено вино. Той започна да отпива внимателно, успокоявайки ума си.
— Днес няма да се срещаме с дьо Краон. Така че нека изготвим писмата за опрощение на разбойниците.
Двамата писари запротестираха, но когато Чансън пристигна, се захванаха с досадната задача. Изгладиха късове велен с пемза. Корбет диктуваше, Ранулф и Болингбрук записваха, а после повтаряха официалните писма, датирани от вечерта на Сейнт Николас, година трийсет и първа от царуването на Едуард Първи след Завладяването на Англия. Разтопиха твърдия червен восък, Болингбрук внимателно капваше от него по подготвените пергаменти. Корбет отвори тайното ковчеже на Съвета и внимателно се увери, че собствените му шифри са там, преди да извади ценния печат и да извърши подпечатването. Определени места в документите бяха оставени празни, за да се попълнят имената на разбойниците, но текстът във всички бе един и същ: «Да се приеме, че Х е напълно оневинен от Краля и че това опрощение важи за множество престъпления: бракониерство, кражби, обири по кралските пътища…»