— Тя е — отвърна Болингбрук. — Secretus Secretorum на монаха Роджър Бейкън!
Напуснаха укрепената стая, вземайки със себе си оръжията си и кожената торба. Ъфорд се спря в избата, потупа с пръсти устните си, загледан в малките бурета над винените бъчви. Той се покачи, взе едно, освободи канелката с помощта на камата си и разля маслото по пода, докато двамата с Болингбрук се отправяха към стълбите. Когато бурето се изпразни, той го хвърли долу и се затича към стъпалата. Стигнал горе, грабна факлата, погледна надолу към блещукащото масло, хвърли факлата и затвори с трясък вратата.
Изтичаха през кухнята покрай сънливите кухненски слуги. На двора двама от пируващите повръщаха в конската хранилка. Болингбрук и Ъфорд ги избутаха настрани и се забързаха към портата, сетне излязоха на една от тъмните криви улички на Париж. Когато стигнаха края на уличката, дочуха зад гърба си далечна суматоха. Поглеждайки назад, Ъфорд видя зарево в небето. Огънят, който бе запалил, сега бе истинска стихия.
— Защо? — попита Болингбрук.
— Защо не? — задъхано отвърна Ъфорд. — Той ще създаде онова, което французите наричат divertissement [6]. Хайде, да вървим.
Вървяха бързо, но не тичаха. Наизлезли бяха стражите — групи от въоръжени с алебарди войници, облечени в униформи с герба на града, но писарите носеха пропуски и преминаха необезпокоени. Избягваха главните оживени пътища, които бяха преградени с вериги, както и голите площади, осветени от факли и свещи, наредени около статуите на местни светци покровители. В сенките се спотайваха стрелци и пристави, готови да арестуват всеки нарушител на закона. Ъфорд си пое дълбоко въздух. Съжаляваше за убийствата, но какво можеше да направи? Краля на ключовете така или иначе щеше да умре. А пък магистър Тибо? Ъфорд сви устни. Магистърът беше един глупав старчок, който трябваше да си гледа молитвите. Лицето на Люсиен бе онова, което той не можеше да забрави: тези прекрасни очи, прелестната уста, бореща се за въздух, уханието на парфюма й, докосването на топлото й нежно тяло. По някакъв начин му напомняше Еделина, дъщеря на лондонски търговец, която му изпращаше такива хубави писма и с такова нетърпение очакваше завръщането му.
Сега приближаваха портата «Сен Дени» и прочутите бесилки на Монфокон. Дълги извисяващи се бесилки, покачени на петнайсетфутова могила — мястото за екзекуции, кланицата на Париж, с висящите примки и голите стълби под звездното небе, а в центъра — голямата яма, която поглъщаше труповете. Ъфорд потръпна и извърна глава. Щеше да се постарае да не го хванат жив, да го хвърлят в каруцата на смъртниците, пребит и ранен, а след това да го принудят да танцува във въздуха за разтуха на тълпата. Сграбчи кожената торба още по-силно. Беше доволен, че никога вече няма да се върнат в Париж. Щяха да им възложат други задачи, макар че Корбет нямаше да е доволен, че е омърсил ръцете си с кръв.
— Уолтър?
Ъфорд се сепна и осъзна, че са стигнали завоя към уличката, водеща към Улицата на Кармелитите. Болингбрук го дръпна в сянката на близката къща.
— За Бога, човече, стой нащрек!
Ъфорд преглътна мъчително. Надзърна в уличката и усети колко студена бе нощта. Съборетините се извисяваха една над друга и почти затулваха небето. Тук-там се виждаше някоя свещица по прозорците. Тънка речна мъгла се виеше във въздуха, замъглявайки светлината на фенерите пред някои от жилищата. Присви очи. Улицата беше същата — със смрадливата канавка по средата. Виждаше входът към един тесен проход — място, където обикновено се спотайваха разбойници, но сега то изглеждаше пусто.
— Не виждам нищо нередно.
Като се придържаха плътно до къщите, те се промъкнаха до кръчмата, известна като «При железния чук», над която се намираше тяхната стая. Кръчмата беше спуснала капаците за през нощта, както и малкото аптекарско магазинче отсреща. Ъфорд се загледа, търсейки издайническа светлинка, но всичко беше обвито в мрак. Те се качиха по външните стълби и влязоха в тясната мърлява стая, където боята се лющеше от стените и въздухът бе пропит с миризмата на гранясали, евтини лоени свещи. Дори когато Болингбрук ги запали с огнивото, пак се чуваше топуркането на мишките. Да, много щеше да бъде доволен, когато успееше да напусне тази дупка. На светлината на свещите Ъфорд разгледа коравите легла, очуканите скринове, разнебитените маса и столове. На стената, току до прозореца, тесен като процеп, висеше разпятие, на което измъчената бяла фигура на Христос се гърчеше в предсмъртна агония. Ъфорд извърна глава. Не можеше да забрави Люсиен.
Той сложи кожената торба под леглото, запали мангала и започна да унищожава купища хартия, които извади от тайника под един от скриновете — писма и бележки, получени от Англия. Болингбрук вършеше същото. После свалиха кожените дисаги от куките на стената и започнаха да ги пълнят с жалките си вещи, като си поделиха златото и среброто, което им бе дал английският посланик при срещата им между гробовете в «Сен Жан». Измиха ръцете и лицата си и си поделиха останалата им храна — самун хляб, малко сирене и парче шунка, докато изпиваха каната кларет, купена от кръчмата долу. Най-накрая всичко беше готово.