— Да — промълви Корбет, — тогава започна цялата история.
— Сър Хю?
— Нищо, Ранулф, говоря на себе си.
Корбет отново потъна в мислите си. Едуард беше изпратил най-натруфени писма до своя «мил братовчед» в Париж, в които питаше дали би било възможно френската корона да му заеме тяхното копие на Secretus Secretorum. Филип, разбира се, любезно отказа. Но все пак любопитството на френския крал се разбуди. Корбет не знаеше дали Филип е бил движен от желание да осуети плановете на смъртния си враг или сам е следвал подобна пътека. Едуард, разбира се, стана дълбоко подозрителен и когато писарите му, включително Корбет, не успяха да преведат използвания в Secretus Secretorum тайнопис, английският крал се отдаде на още по-мрачни подозрения. Беше ли неговото копие истинско? Корбет получи изрична заповед да открие истината.
Той сам отиде до Париж, за да инструктира Ъфорд и Болингбрук. Те бяха открили как французите вече са направили копие на Secretus Secretorum. Корбет им бе наредил да оставят всяка друга работа и да купят или да откраднат с всички възможни средства френското копие. Ъфорд и Болингбрук се впуснаха в търсене, както добрите ловджийски кучета проследяват следата. Зарадваха се, когато неизвестно лице от университета ги потърси с желание да им продаде ценни сведения. Бяха поканени на пиршеството на магистър Тибо и всичко трябваше да мине по уговорения план. Наеха Краля на ключовете и доколкото Корбет знаеше — и дори младата куртизанка, която забавляваше магистър Тибо, но сетне нещо се беше объркало. Тибо ги беше заварил и беше убит, а Ъфорд и Болингбрук избягаха, за да спасят живота си. Корбет си спомни страховитите подробности за Краля на ключовете: как ръката му била ранена толкова зле, че Ъфорд и Болингбрук нямали друг изход, освен да му прережат гърлото. Зловеща смърт, замисли се Корбет, за човек, който се хвалел, че никоя ключалка не може да устои на инструментите му. Ъфорд също бе убит, а Болингбрук едва спаси кожата.
Официално Едуард Английски не знаеше нищо за тези тъмни дела, така че натруфените писма между него и «многообичния му френски братовчед» продължиха да се разменят. Филип съвсем охотно се съгласи да изпрати делегация до Англия, като предложи заради трудностите през зимата срещата да се състои на някое безопасно място на южния бряг — далеч от суетнята на Лондон, но достатъчно близо до Дувър. Едуард потри доволно ръце и незабавно изпрати нареждане сър Едмънд да подготви крепостта Корф. И сега бяха тук. Французите се надяваха да научат нещо от англичаните, а Едуард се молеше по време на тези обсъждания Корбет да се натъкне на ключ, с който да преведе Secretus Secretorum и може би да разгадае истинската причина за богатството на брат Роджър, да не говорим за другите чудни тайни. Ранулф си мълчеше, но Болингбрук бе споделил с краля и Корбет, че Филип има и нещо друго наум. Френският крал не беше особено тачен от професорите и учените в Сорбоната, които се безпокояха от растящата власт на френската корона и скандалните теории на кралските адвокати като Пиер Дюбоа. Болингбрук се оказа прав. Корбет нямаше доказателства, но силно вярваше, че и трите смъртни случая тук са крайно подозрителни. Филип не само се отърваваше от противниците си, но и по жесток начин предупреждаваше останалите в университета, че ще ги сполети подобна съдба. Той можеше като Пилат да си измие ръцете и да твърди, че смъртта им е случайна, а ако възникнеха някакви подозрения, спокойно можеше да обвини вероломните англичани.
Какво още оставаше? Корбет се опита да не мисли за кървавото дело на мистрес Фейнър. Зачуди се какви ли други новини имат да му кажат разбойниците. Спомни си тревогите на сър Едмънд за фламандските пирати, върлуващи в Тесните морета. Къде там беше слабата брънка? Корбет си припомни проснатия на кревата Дестапл, бедния Луи, лежащ в локва от собствената си кръв с прекършен врат, и Вервен, паднал като камък от крепостната стена. Това все нещастни случаи ли бяха? Корбет затвори очи. Върна се към проблема за смъртта на тримата учени и проницателни мъже, които не хранеха илюзии по отношение на своя коронован господар и вземаха всички предпазни мерки да се опазят живи. Те се пазеха добре от дьо Краон и все пак, ако това бяха убийства, те трябва да са били убити от някого, който е можел да минава през заключени врати, за да извършва смъртоносното си дело.