Той пъхна една монета в ръката на мъжа.
Малко по-късно, когато поставяше един пън в огъня, на вратата се почука. Влезе слаб, жилав човек, почти скрит от кожената си престилка, с избръснато лице и глава, плешива като яйце.
— А! Мастър Люк! — Корбет изтри ръце в елека си и настани човека на един стол. — Бих искал да погледнеш това.
Той му подаде ботуша с разхлабения ток. Обущарят помоли да му донесат свещ, докато той изучаваше двете неща, мърмореше нещо под нос, и прокарваше пръст по ръба на тока.
— Откриваш ли нещо странно, мастър Люк?
— О, да, о, да — мъжът примигна с насълзени от студа очи. — О, Боже, да! Виждаш ли, сър, това е добър испански ботуш, истинска червена кожа от Кордова, подплатена с пухкава кожа отвътре, наистина майсторска изработка, макар да не е английска.
— И какво не е наред? — попита Корбет, хванал сребърна монета между пръстите си.
— Какво не е наред ли? Е, сър — мъжът нервно се засмя, — този ток е лепен за ботуша с много силно лепило, все едно е бил шит.
— Значи не може лесно да се разхлаби?
— О, не, сър, затова разглеждах ръба. Виждаш ли тук, сър? — обущарят хвана тока и посочи ръбчето. Корбет недоумяваше, затова мастър Люк вдигна ботуша, върна тока в първоначалната му позиция и го тикна под носа на Корбет. — Сега виждаш ли?
Корбет хвана тока — сега можеше да види малка вдлъбнатина между него и ботуша.
— Не се е отчупил — промърмори той. — Бил е разхлабен, нали? Някой е промушил кама между тока и ботуша и го е разпорил нарочно.
— Точно така, сър. Мръсен номер. Има и други признаци, сър. Можете да видите къде острието е срязало лепилото и как външният ръб на тока е леко клъцнат.
Корбет провери и нямаше как да не се съгласи. Даде на мастър Люк монетата и му благодари. Щом обущарят си тръгна, той седна и се загледа в ботуша.
— Е, и какво открихме, стари приятелю? — Корбет говореше така, сякаш Кротоа седеше срещу него. — Не си се подхлъзнал на излизане. Някой ти е счупил врата, хвърлил е тялото ти по онези стръмни стълби, надиплил е наметалото около раменете ти, за да изглежда, че си се подхлъзнал и после е разпорил тока на ботуша ти. Но как е станало това?
Той затвори очи и започна да се люлее напред-назад. Някой може и да е бил с Луи в стаята му, но той беше убеден, че когато намериха трупа, ключът за външната порта беше все още в кесията на мъртвеца. Как можеше да е станало?
Корбет стана, изгаси свещите, постави металната решетка пред огъня, заключи стаята си и излезе на двора. Върна в стаята в кулата ботушите на Кротоа и се запъти към помещенията на слугите, където поиска да види мастър Саймън, доктора. Откри го в една от конюшните да седи на столче, хванал кана с ейл, и разпалено да спори с едно от конярчетата за един болен кон. Корбет приклекна до него. Докторът очевидно беше много пиян. Той се загледа с помътнели очи в Пазителя на тайния печат.
— Още един мъртвец? — промърмори той.
— Не, става дума за един от досегашните — усмихна се Корбет. — Французинът, Дестапл.
— И какво за него?
— Той имаше болно сърце.
— Така е, нищо чудно, че е получил пристъп.
— Възможно ли е — попита Корбет — на такъв човек да се даде отвара, нещо с билки, да кажем към деветия час, чийто ефект да се прояви чак в единайсетия час?
Докторът се опули:
— Разбира се, че е възможно. Не мога да кажа точно как, но ако се смеси с вино, което и бездруго забързва кръвта и разбунва духа, такъв ефект е възможен.
— Благодаря ти — Корбет потупа каната с ейл — и внимавай какво пиеш.
След това отиде в кухнята, където помоли готвачите за гореща супа, малко пресен хляб и бокал с ейл. Чуваше смеха и разговорите в залата отвъд, но реши да не ходи там. Умът му гъмжеше от образи, които се появяваха и изчезваха, все едно прелистваше псалтир, където миниатюрите задържаха погледа му. Представи си Луи, който намята плаща, припомни си презрението на френските учени към дьо Краон, как Дестапл ядеше толкова внимателно на празненството, видя отново как Вервен пада като отстреляна птица от високите стени на крепостта.
Корбет се върна в стаята си, където се разсъблече, сложи си нощната риза и коленичи за малко до леглото, за да проясни главата си. Зададе се Чансън — вървеше тромаво и почти падна през вратата.
— Пих твърде много — призна той. Корбет остана коленичил.
— Искаш ли да се присъединиш към моята молитва, Чансън? — попита Корбет.
— Не, не. Нося съобщение от французина: казва, че времето тече и че искат утре да започнат отрано. Казва, че е готов да си върви.
— О, сигурен съм, че е така — Корбет се прекръсти. — Кажи на мосю дьо Краон, че ще се срещна с него в дневната след изгрев-слънце. Освен това предай на Ранулф и Уилям, че ги искам с бистри глави.