— Трябва да тръгваме — Ъфорд вдигна кожената торба. — Кой ще я носи?
Болингбрук извади зарове от кесията си.
— Три хвърляния?
— Не, само едно.
Болингбрук се ухили, наведе се и търкулна заровете на пода:
— Две шестици.
Ъфорд вдигна заровете.
— Искаш ли да хвърляш? — попита Болингбрук.
Ъфорд поклати глава и му подаде торбата. Болингбрук извади ръкописа и започна да прелиства страниците.
— Шифровано е! — възкликна той. — Какво ли съдържа, Уолтър? Струваше живота на трима души, а може и нас да изпрати на смърт. О, сещам се — той вдигна ръка. — И аз съм учен като теб. Чел съм «За чудодейната сила на изкуството и природата» на Бейкън — усмихна се. — Или както би казал магистър Тибо — De Mirabile Potestate Artis et Naturae.
— Знаеш ли какво пише вътре, Уилям?
— Мога да предположа — отвърна Болингбрук. Затвори очи, за да си спомни цитата. — «Възможно е да се построят кораби и мореплавателни съдове, които ще се управляват само от един човек и ще се движат с по-голяма бързина, отколкото ако бяха пълни с гребци» — той отвори очи.
— Какво ли е имал предвид с това? — поинтересува се Ъфорд.
Болингбрук направи гримаса, затвори книгата, затегна закопчалката и я постави внимателно обратно в кожената торба.
— Трябва да тръгваме — повтори Ъфорд.
— Не бива да ходим на кея Мадлен, докато не зазвънят камбаните за утринната молитва — Болингбрук надигна глава при далечните звуци на биещи камбани. — Бият тревога, сигурно огънят у магистър Тибо се е разпространил. Но все пак, Уолтър, трябва да останем тук, поне за малко.
Ъфорд легна на леглото с очи, вперени във вратата, следейки подвижните сенки, танцуващи на трептящия от въздушното течение пламък. Мислеше си как ще се завърне в Лондон, как ще приседне в гостната на Еделина, където ще пращи силен огън, а въздухът ще ухае на билки и подправки; мислеше си как ще почисти устните си със снежнобяла кърпа, след като забие зъби в сочното говеждо и ще отпие от ароматния кларет, който внасяше баща й.
Очите на Ъфорд натежаха, но той се сепна от унеса си, стреснат от някакъв шум от улицата долу. Скочи от леглото и се втурна към тесния процеп, внимателно отмести гредата, която го покриваше, и се взря навън. Студеният нощен въздух го блъсна, а страхът го прониза в сърцето. В тъмнината на улицата се придвижваха тъмни сенки, а от аптеката се процеждаше светлина. Беше сигурен, че чу звън на метал в уличката и приглушено цвилене на кон. Краката му натежаха като олово. Долу имаше хора — той усети движение и зърна проблясването на доспехи. Бързо се завъртя:
— Те са тук! — каза той задъхано и забеляза, че е потънал в пот, а ръцете му лепнат.
— Глупости!
— Тук са! — повтори Ъфорд. — Кралските копои — дьо Краон и останалите.
Вдигна бойния си колан и го опаса около кръста. Сетне, грабвайки наметалото и дисагите, отвори вратата и застана на върха на стълбите. Усещаше как Болингбрук диша тежко зад него. Уличката долу беше пуста.
— Давай бързо по стълбите! — подтикна го Болингбрук. — Ще се разделим. Ако ме хванат, ще унищожа ръкописа. Помни — кея Мадлен, лодкаря с алената качулка — той ще те откара надолу по реката до «Славата на Уестминстър», английски рибарски кораб. Нейният капитан се казва Чандлър.
Ъфорд кимна и се затича по стълбите. Когато стигна до долу, зави наляво и се затича по уличката, заобиколен от двете страни от слепи стени. Не знаеше по кой път е поел Болингбрук, но той винаги се шляеше сам и познаваше града като петте си пръста, дори по-добре от Ъфорд. Ъфорд тичаше като луд. Виждаше бледите мършави лица на просяците, свити във входовете, а ръмжащите кучета се разбягваха, щом ги ритнеше с ботуша си. Мина покрай малка църква, земята хрущеше под краката му. Мерна един водоливник и му стори, че това е магистър Тибо, който му се надсмива. Придържаше се към бедните квартали, които бяха зле осветени и излъчваха всевъзможни зловония; стражите и градските пазачи рядко минаваха през бордеите. Помнеше едно-единствено нещо: картата, която бе наизустил. Стигна до Улицата на Капуцините и спря да си поеме дъх и да успокои пронизващата болка в тялото си. Прибра отново камата в ножницата, приклекна, потършува в гънките на дрехите си и намери парче сирене. Опита се да го сдъвче, но устата му бе твърде суха и той го изплю.