Когато стигнаха горската странноприемница, Бого от Байо вече стоеше в двора, викаше ханджията и нареждаше на едно от конярчетата да внимава с коня му. Сър Хю и Ранулф останаха отвън при портата с останалите, а дьо Краон влезе в хана. Малко по-късно той излезе засмян, а слугата му носеше две малки бъчви с вино.
— Добре му заплатих — дьо Краон махна на Бого от Байо да даде една от бъчвите на прислужника. — Отлично бордо, внесено преди четири години, казват, че е най-доброто, което е излизало някога от онези лозя.
За кратко настъпи объркване, когато Бого от Байо се върна до странноприемницата да вземе въже, за да завържат бъчвите към седлата. Дьо Краон добави, че е поръчал някои неща за кухните на замъка, които мастър Реджиналд лично ще достави в Корф. Корбет заяви, че той и Ранулф ще продължат към църквата и покани дьо Краон да се присъедини към тях, но французинът любезно отказа.
— Минах покрай църквата, докато идвахме към Корф — отвърна той и се метна на седлото. — Самотно и мрачно местенце, сър Хю. Имате някаква работа със свещеника, така ли?
— По-скоро с едни разбойници — отвърна Ранулф.
Корбет изчака, докато дьо Краон и останалите се върнаха обратно на пътеката, водеща към Корф.
— Какво става, сър Хю? — Ранулф изравни коня си с неговия.
— Ще ми се да знаех, Ранулф — Корбет наблюдаваше как групата конници изчезват зад завоя. — Наистина ми се ще — погледна през дърветата към синьото небе. — Времето се пооправи, има слънце; сещаш ли се за старата поговорка, Ранулф: «Усойниците и пепелянките винаги изпълзяват на слънце»?
Той пришпори коня си и Ранулф го последва. В гората от двете им страни се чуваше шумът от топящия се сняг, падащ от клонките и капчуците. На места пътеката бе хлъзгава и Корбет с трудност управляваше коня си.
— Хорхаунд и останалите — проговори Ранулф — ще бъдат доста изнервени. Не мисля, че ни се доверяват напълно.
— В такъв случай — отвърна Корбет — нека ги уведомим, че пристигаме. Ранулф, сещаш ли се за думите на песента Jove cum Mercurio? Аз ще изпея първия куплет, за да те подсетя за думите, после ти можеш да се включиш и да повтаряш всеки ред. Ако разбойниците ни чуят, ще знаят, че идваме с мир.
И без да чака отговор, Корбет запя с пълно гърло студентската песен, пропъди страховете на Ранулф от гората и същевременно увери всички, които се спотайваха наоколо, че идват с мир.
Щом достигнаха оградата на гробището и тръгнаха край нея, за да стигнат до портата, песента на Корбет замря на устните му. Гробището изглеждаше мрачно на слънчевата светлина, кръстовете и надгробните камъни бяха мокри от топящия се сняг, а отвъд дърветата се чуваше граченето на врани. Нямаше никой. Корбет бе очаквал разбойниците поне да са си наклали огън, а дори и да се криеха, да бяха оставили разузнавач или стража. Слязоха от конете и ги спънаха. Ранулф извади камата си и Корбет последва примера му. Обиколиха църквата, но не откриха никакви признаци на живот. Както главната порта, така и вратата, през която изнасяха смъртниците, бяха заключени, а през дървените капаци не се виждаше светлина от свещи.
Корбет излезе на пътеката покрай гробището, която водеше към къщата на свещеника. Почука на вратата, но звукът проехтя кухо, а прозорците и на двата етажа останаха със спуснати капаци. Мина отзад и спря до кацата за вода. Забеляза, че ледът е счупен и че нивото на водата е спаднало значително. Усети слаба миризма на храна — на месо и хляб, както и някакви подправки. Страничната врата също бе заключена. Корбет отстъпи назад, за да се огледа и кракът му закачи някаква метална купа, която издрънча силно. Проклинайки, той я вдигна и тъкмо щеше да я хвърли в градината, когато забеляза, че от вътрешната страна е покрита с черен прах. Той разгледа купата по-обстойно и опита да прецени тежестта й на око. Беше добра изработка, тежка, и не изглеждаше като предмет, който един беден свещеник би захвърлил ей така. Помириса я и усети дъха на селитра — същата миризма, която бе подушил и в църквата. Сложи я внимателно на земята.
— Отец Матю!
Нямаше отговор. Корбет отново заобиколи къщата и заудря силно по вратата.
— Отец Матю, искам да поговорим!
Чу звук над главата си и погледна нагоре. Свещеникът се показа на един прозорец на горния етаж. Лицето му бе бледо и небръснато.
— А, сър Хю. Съжалявам, че не мога да сляза. Мисля, че имам треска. Не съм добре.
— Можем ли да помогнем с нещо? — извика Ранулф в отговор. — Нуждаеш ли се от нещо, храна и прочие?
Свещеникът поклати глава:
— Не съм ял от няколко дни, но мисля, че почвам да оздравявам — той се усмихна насилено. — Може да си направя овесена каша или нещо такова. Моля, поздравете сър Едмънд от мен и кажете на хората в крепостта да ходят в тамошния параклис. Отец Андрю ще се погрижи за тях.