Выбрать главу

— Познаваш ли разбойника Хорхаунд? — извика Корбет.

— Да, сър Хю, познавам го.

— Виждал ли си го, или някой от неговите хора?

Свещеникът поклати глава:

— Чух слуховете, сър Хю, как щели да получат кралското опрощение и съм много доволен от това, но не са се мяркали — после допълни забързано: — Сър Хю, студено е. Ще се видим скоро.

Отец Матю се прибра и затвори капаците. Корбет се върна до стъпалата на църквата и се приюти в нишата, за да наблюдава как Ранулф минава през гробището, сякаш се надяваше да намери разбойниците там.

— Какво търсиш? — провикна се той.

— Помислих, че може да са дошли и да са си тръгнали, но от тях няма и следа, никой не е идвал — Ранулф се върна. — Макар че — въздъхна той — снегът е почнал да се топи.

Корбет се загледа в притихналата, мрачна къща на свещеника.

— Защо един свещеник — попита внезапно той — ще използва хубава медна купа, за да смесва в нея селитра и разни други вещества, а после ще я хвърля в градината? Защо твърди, че не е ял дни наред, а аз подушвам миризма на готвено?

— Той всъщност каза, че ще си приготви овесена каша.

— Така е.

Корбет тропна с крак. Денят си отиваше и те не можеха да останат още дълго.

— Ранулф, нещо трябва да е задържало Хорхаунд. Той знае къде сме, хайде да се връщаме в замъка.

Качиха се на конете и поеха по пътеката. Когато стигнаха до странноприемницата, видяха, че портите са затворени. Корбет зърна проблясъци от фенери и свещи и чу тихия, приятен звън на лютня. Минаха покрай двама странстващи търговци. Ниско приведени под огромните бохчи на гърбовете им, те бързаха да стигнат до замъка преди падането на нощта. Извикаха някакъв поздрав и Корбет вдигна ръка в отговор.

Когато се върнаха в замъка, Корбет каза на Ранулф да започне подготовката по заминаването им, като го помоли също да донесе малко храна и вино от кухните.

— Няма ли да се присъединиш към нас в Залата с ангелите? — попита Ранулф.

— Омръзна ми да гледам надменната физиономия на дьо Краон. Пък и знам — Корбет шляпна Ранулф по рамото с ръкавицата си, — че ти ще бъдеш зает с лейди Констанс.

Корбет се качи в стаята си, където провери големия сандък до леглото и внимателно прегледа стаята, за да види дали някой не е влизал, но всичко беше наред. Накладе си огън, запали още светилници и разчисти малкото писалище. Извади от ковчежето на Съвета мастило, принадлежностите си за писане и парче гладък пергамент. Възнамеряваше да пише до краля и до лейди Мейв, но какво да им каже? Не можеше да скрие нарастващото си безпокойство, както и гнева си от арогантността на дьо Краон. Французинът се държеше тъй, сякаш бе разказал някаква много смешна история, а Корбет не схващате поантата. Беше приел, че дьо Краон е довел тримата магистри от Париж, за да ги убие, но какви ли още пакости е запланувал? Раздели пергамента на четири части и ги озаглави така: «Дьо Краон», «Смъртните случаи», «Замъкът» и «Църквата в гората». После със собствения си тайнопис записа на всяка една част всичко видяно и научено: разговорите, наблюденията си, кой къде е бил, когато нещо се е случило. Сети се за отец Матю, за бледото му небръснато лице, самотната къща и пустото гробище.

Ранулф пристигна с поднос храна. Корбет изгълта набързо виното и почувства как лицето му поруменява и клепачите му натежават. Ясно бе, че тримата французи са убити, но как и кой беше виновникът? Взе втори къс пергамент и извади от ковчежето на Съвета всичко, което бе научил за престоя на Ъфорд в Париж. Времето напредваше и Ранулф се върна да види дали всичко е наред. Погълнат от задачата си, Корбет едва измърмори нещо в отговор на въпроса му. Щом Ранулф си тръгна, той залости вратата и легна на леглото с намерението да подремне само за малко, но се събуди замръзнал и напрегнат в малките часове, огънят беше угаснал и много от свещите догаряха. Той придърпа завивката върху себе си и отново заспа.

Когато се събуди отново, стана и отиде на утринната служба, която отец Андрю водеше в малкия параклис на замъка. Свещеникът беше облечен в черно и златно и четеше молитва за мъртвите. Денят обещаваше да е хубав. Извън параклиса както външният, така и вътрешният двор гъмжаха от хора, влизащи в замъка. Един слуга му каза, че пътищата са взели да се разчистват и все повече странстващи търговци и калайджии потеглят на път, нетърпеливи да се възползват от хубавото време. Корбет се запъти към кухните, за да закуси. Слугите бяха заети с приготовленията за пира на дьо Краон вечерта. Той зърна момчето, което Ранулф беше довел от странноприемницата — косата и лицето му бяха измити и носеше стар елек на кокалестите си рамене. Навлякъл бе вълнени панталони и здрави, хубави ботуши. Корбет го повика. Момчето, което дъвчеше парче пиле, натъпка залъците в устата си и дотича с ококорени очи: