Момичето се изправи на платното и се загледа след тях. После рязко и енергично извика:
— Хей!
Не схващайки, че повикът е отправен към тях, двамата продължиха, без никой от тях да се обърне и момичето повтори:
— Хей! Хей! Вие там!
Те спряха и погледнаха назад въпросително. Момичето се приближи. Впечатлението за ръцете и краката се потвърждаваше. Бе тънка и стройна, а интелигентното й, живо лице компенсираше липсата на истинска красота. Бе мургава, със силно загоряла от слънцето кожа.
Обърна се към Поаро:
— Аз знам кой сте вие — вие сте детективът Еркюл Поаро! — Гласът й бе топъл и дълбок, със следи от американски акцент.
Поаро каза:
— На вашите услуги, мадмоазел.
Очите й се спряха върху неговия спътник.
Поаро рече:
— Старши инспектор Джап.
Очите й се разшириха — изглеждаше почти разтревожена. С едва доловим трепет в гласа, тя каза:
— За какво сте идвали тук? Нищо… нищо не се е случило с чичо Алистър, нали?
Поаро бързо попита:
— Защо мислите, че нещо се е случило?
— Значи не е? Хубаво.
Джап поде въпроса на Поаро:
— Защо смятате, че нещо може да се случи на мистър Блънт, мис…?
Той направи въпросителна пауза.
Момичето механично каза:
— Оливера. Джейн Оливера, — после леко и твърде неубедително се засмя. — Ами, щом има ченгетата пред вратата, значи трябва да има и бомба на тавана, нали?
— Щастлив съм да ви кажа мис Оливера, че с мистър Блънт не се е случило нищо.
Тя погледна Поаро право в очите:
— Той ли ви потърси за нещо?
Джап каза:
— Ние го потърсихме, мис Оливера, за да разберем дали може да хвърли светлина върху един случай на самоубийство от тази сутрин.
Тя рязко попита:
— Самоубийство ли? Кой? Къде?
— Един господин на име Морли, зъболекар, на улица Куин Шарлот номер 58.
— О! — каза с безразличие Джейн Оливера. — О!…
Тя премести погледа си и се намръщи. После неочаквано каза:
— О, но това е абсурдно! — После се завъртя на пети и, изоставяйки ги внезапно и безцеремонно, се затича по стълбите на Готик Хаус, отключи вратата и влезе вътре.
— Хм, — каза Джап, докато гледаше след нея, — твърде странни думи.
— Интересно! — отбеляза меко Поаро.
Джап се окопити, погледна часовника си и спря едно приближаващо се такси.
— Ще имаме време пътьом да се срещнем с мис Сейнсбъри Сийл, преди да отидем в Савой.
IX.
Мис Сейнсбъри Сийл седеше в слабо осветеното фоайе на хотел Гленгъри Корт и пиеше чай.
Тя се развълнува от появата на полицай, облечен в цивилни дрехи, но Поаро установи, че е приятно изненадана. Той със съжаление забеляза, че тя все още не е зашила токата на обувката си.
— Наистина, господин офицер, просто не зная къде бихме могли да отидем за по-голяма дискретност. Трудно е — точно време за чай… но може би вие бихте изпили един чай заедно с… вашия… приятел…
— За мен не, благодаря, мадам, — каза Джап. — Това е мосю Еркюл Поаро.
— Наистина ли? — рече мис Сейнсбъри Сийл. — Тогава може би… сигурен ли сте… и никой от вас няма да пие чай? Не! Ами, може би бихме могли да отидем в салона, макар че там често е пълно с хора… О, виждам едно кътче ето там — в ъгъла. Хората тъкмо стават. Ще отидем ли там…?
Тя ги поведе към относителната изолираност на едно канапе и две кресла, разположени в една ниша. Поаро и Джап я последваха, като последният събра шала и кърпичката, които мис Сейнсбъри Сийл изпускаше по пътя. После и ги възвърна.
— О, благодаря ви… толкова съм разсеяна. А сега ви моля, господин инспектор… не, старши инспектор, нали… задайте ми всички въпроси, които ви интересуват. Цялата работа е толкова потресаваща. Горкият човек — предполагам, че нещо го е гнетяло? В такива тревожни времена, живеем!
— Той видя ли ви се разтревожен, мис Сейнсбъри Сийл?
— Ами… — мис Сейнсбъри Сийл се замисли за миг и накрая произнесе несигурно: — Виждате ли, наистина, не бих казала! Но може би тогава нямаше да обърна внимание… при тези обстоятелства. Разбирате ли, опасявам се, че съм твърде малодушна. — Мис Сейнсбъри Сийл се изкикоти и потупа подобните си на птиче гнездо къдрици.