Момчето каза:
— Вашето име?
Поаро каза името си, една врата в дясната страна на вестибюла се разтвори и той се озова в чакалнята.
Това бе стая, мебелирана с вкус и, както се стори на Еркюл Поаро, неописуемо мрачна. Върху полираната маса (имитация) в стил Шератон грижливо бяха подредени вестници и списания. На бюфета (имитация) в стил Хепълуайт стояха два свещника, шефилдска изработка, и една фруктиера. На камината имаше бронзов часовник и две бронзови вази. Прозорците бяха закрити от сини кадифени завеси. Столовете бяха тапицирани в якобински стил с червени птици и цветя.
На един от тях седеше джентълмен с вид на военен, със свирепи мустаци и жълтеникава кожа. Той погледна Поаро с изражението на човек, който изследва вредно насекомо. Докато го оглеждаше с отвращение, Поаро си каза: „В интерес на истината има англичани, които са толкова неприятни и смешни, че е трябвало да ги облекчат от мъките им още при раждането.“
След един продължителен свиреп поглед военният джентълмен грабна Таймс, обърна стола си, сякаш за да елиминира Поаро от полезрението си и се зачете.
Поаро си избра Пънч.
Прочете го педантично, но нито един от анекдотите не му се стори смешен.
Момчето паж влезе и каза:
— Полковник Ароубъмби? — и военният джентълмен бе отведен.
Докато Поаро разсъждаваше над вероятността подобно име наистина да съществува, вратата се отвори, за да пропусне мъж на около тридесет години.
Младият мъж застана до масата и започна притеснено да преглежда кориците на списанията. Поаро го наблюдаваше отстрани. Неприятен на вид млад човек, мислеше той, с опасно изражение — нищо чудно да се окаже убиец. Във всеки случай той приличаше на убиец повече от всички убийци, които Поаро бе арестувал по време на кариерата си.
Момчето паж отвори вратата и във въздуха прозвуча:
— Мистър Пиеро.
Правилно възприемайки това като известие за самия него, Поаро се изправи. Момчето го поведе към дъното на вестибюла, зад ъгъла, в един малък асансьор, който го отведе на втория етаж. Тук то пое по някакъв коридор, отвори една врата към малко антре, почука на втора врата; отвори я, без да изчака отговор и направи път на Поаро.
Поаро бе посрещнат от шума на течаща вода и заобиколи вратата, за да види как мистър Морли с професионален жар търка ръцете си над една мивка до стената.
VI.
И в живота на най-великите има унизителни мигове. Хората са казали, че никой не е герой пред своя слуга.
Към това може да се добави, че малцина са герои пред самите себе си в момента, когато посещават своя зъболекар.
На Еркюл Поаро този факт бе до болка известен.
Той беше човек, свикнал да има добро мнение за себе си. Той бе Еркюл Поаро и в много отношения превъзхождаше останалите хора. Но в този миг той не чувстваше превъзходството си в нито едно отношение. Духът му бе паднал до нулата. Той просто бе сведен до обичайния, малодушен образ на човек, който се страхува от зъболекарския стол.
Мистър Морли бе привършил с професионалните си приготовления и заговори с окуражаващия си професионален тон:
— Малко хладно е за това време на годината, нали?
Той деликатно доведе нещата до желаната цел — стола! Ловко си играеше с подложката за глава, като я местеше нагоре-надолу.
Еркюл Поаро пое дълбоко въздух, пристъпи, седна и се постави в плен на професионалните занимавки на мистър Морли.
— Така — каза ужасно жизнерадостно мистър Морли.
— Сега удобно ли ви е? Съвсем?
С погребален тон Поаро съобщи, че му е съвсем удобно.
Мистър Морли завъртя по-наблизо малката си масичка, взе малкото си огледалце, хвана някакъв инструмент и се приготви да започне.
Еркюл Поаро сграбчи ръкохватките на стола, затвори очи и отвори устата си.
— Някакви особени оплаквания? — попита мистър Морли.
Малко неразбираемо, вследствие на трудностите при изговаряне на съгласни с отворена уста, Еркюл Поаро даде да се разбере, че няма особени оплаквания. Всъщност това бе един от профилактичните прегледи, които чувството му за ред изискваше от него два пъти в годината.