Той забеляза подозрителното изражение на шофьора.
— Не, приятелю, не съм пиян. Просто току-що бях на зъболекар и ще ходя отново чак след шест месеца. Това е прекрасно.
Четири, пет, хлопна врата
I.
Беше три без петнадесет, когато телефонът иззвъня.
Еркюл Поаро седеше в един люлеещ се стол и щастливо поглъщаше прекрасния обяд.
Той дори не помръдна при иззвъняването и изчака верния Джордж да дойде и да вдигне слушалката.
— Eh bien? — произнесе той, след като Джордж каза „Един момент, моля“ и закри с ръка слушалката.
— Търси ви старши инспектор Джап, сър.
— Така ли?
Поаро приближи слушалката до ухото си.
— Eh bien, mon vieux1 — каза той. — Как вървят делата?
— Вие ли сте, Поаро?
— Естествено.
— Чух, че сте ходили на зъболекар тази сутрин? Вярно ли е?
Поаро промърмори:
— Скотланд Ярд знае всичко!
— Казва се Морли, улица Куин Шарлот 58?
— Да — гласът на Поаро се промени. — Защо?
— Било е истинско посещение, нали? Имам предвид — не сте ходили заради някакви ваши дела?
— Определено не. Дори ми направи три пломби, ако искате да знаете.
— Как ви се видя той? Нещо необичайно в поведението?
— Бих казал не, защо?
Гласът на Джап беше суров и безчувствен.
— Защото скоро след това се е застрелял.
— Какво?
Джап остро попита:
— Изненадан ли сте?
— Откровено казано, да.
Джап рече:
— Това не ме радва особено. Бих искал да поговоря с вас. Ще имате ли нещо против да минете насам?
— Къде сте вие?
— На улица Куин Шарлот.
Поаро отвърна:
— Пристигам веднага.
II.
Един полицай отвори вратата на № 58. Той почтително попита:
— Мосю Поаро?
— Самият той.
— Старши инспекторът е горе. На втория етаж — знаете къде.
Еркюл Поаро каза:
— Бях там тази сутрин.
В стаята имаше трима души. Джап вдигна глава при влизането на Поаро и каза:
— Радвам се да ви видя, Поаро. Тъкмо щяхме да го вдигаме. Искате ли да погледнете преди това?
Човекът с фотоапарат, който бе коленичил до тялото, се изправи.
Поаро пристъпи напред. Трупът лежеше до камината.
Мъртвият мистър Морли изглеждаше почти както в живота. Малко под дясното му слепоочие имаше малка черна дупчица. На пода, до отпуснатата му дясна ръка, лежеше малък пистолет.
Поаро леко поклати глава.
— Е, добре, вече можете да го вдигате — рече Джап.
Отнесоха мистър Морли. Джап и Поаро останаха сами.
Джап каза:
— Извършихме рутинната проверка. Отпечатъци от пръсти и прочие.
Поаро седна.
— Разкажете ми.
Джап сви устни и каза:
— Той може и да се е самоубил. Вероятно се е самоубил. По пистолета има само негови отпечатъци… Само че нещо не ми харесва.
— Какви са вашите възражения?
— Ами да започнем с това, че няма отговор на въпроса защо се е самоубил… Бил е в добро здраве, печелел е добре, никой не знае да е имал проблеми. Няма замесена жена… поне — поправи се предпазливо Джап — доколкото на нас ни е известно. Не е бил потиснат или не на себе си. Отчасти за това съм любопитен да чуя вашето становище. Вие сте го видели тази сутрин и се питах дали не сте забелязали нещо.
Поаро поклати глава.
— Абсолютно нищо. Той беше, как да се изразя, самата нормалност.
— Но това е странно, нали? Мислите ли, че някой би се самоубил в средата на работния ден, така да се каже? Защо да не почака до вечерта? Това би било много по-естествено.
Поаро се съгласи.
— Кога се е случило нещастието?
— Не знаем точно. Изглежда никой не е чул изстрела. Но аз и не мисля, че някой би могъл да го чуе. Оттук до коридора има две врати, като и двете са тапицирани — сигурно за да заглушават виковете на жертвите на зъболекарския стол.
— Твърде вероятно. Пациентите под упойка понякога вдигат доста шум.
— Да. А пък отвън, на улицата, движението е оживено, тъй че някой трудно може да го е чул оттам.
— Кога са го намерили?