— Не, тук грешите. Тъкмо напротив…
— Помислих си, че може би е заради онази негова русокоса красавица. В някои отношения вие сте сантиментален стар бухал.
Поаро веднага се възмути:
— Кой, аз ли съм сантиментален? Това е английски недостатък! В Англия проливат сълзи за какво ли не — за млада любима, за умираща майка, за верни синове. А аз съм логичен. И ако Франк Картър е убиец, то аз със сигурност не съм толкова сантиментален, че да искам да го свържа в брак с красиво, но глуповато момиче, което, ако бъде обесен, ще го забрави за година-две и ще си намери някой друг.
— Но тогава защо не искате да повярвате, че е виновен?
— Аз искам да повярвам, че е виновен.
— Сигурно искате да кажете, че сте се добрали до нещо, което, повече или по-малко, категорично доказва неговата невинност? Но защо го криете? Трябва да играете честно с нас, Поаро.
— Аз играя честно с вас. След малко ще ви дам името и адреса на една свидетелка, която ще бъде безценна за вас при обвинението. Нейните показания ще забият последния гвоздей срещу него.
— Но защо тогава… О, вие съвсем ме объркахте. Защо толкова настоявате да се срещнете с него?
— За да удовлетворя себе си — отвърна Еркюл Поаро.
И повече не пророни нито дума.
III.
Франк Картър, изнурен, блед, с доста поотслабнала агресивност, погледна своя неочакван посетител с нескрита неприязън.
— Значи това сте вие, проклетият малък чужденец! Какво искате?
— Искам да ви вида и поговоря с вас.
— Ето на, виждате ме. Но няма да говоря. Само в присъствието на адвоката ми. Така трябва, нали? Не можете да се противопоставите на това. Имам право на адвокат, който да присъства на всяка моя дума.
— Несъмнено имате право. Можете да ги накарате да го доведат, но предпочитам да не го правите.
— Не се и съмнявам. Смятате да ме подмамите да направя разни уличаващи самопризнания, а?
— Не забравяйте, че сме съвсем сами.
— Това е малко необичайно, нали? Без съмнение полицаите, вашите другари, ни подслушват.
— Грешите. Това е личен разговор между вас и мен.
Франк Картър се изсмя. Изглеждаше коварен и противен. Каза:
— Я стига глупости! Няма да ме изработите с този стар трик.
— Спомняте ли си за едно момиче, на име Агнес Флетчър?
— Не съм и чувал за нея.
— Мисля, че ще си спомните за нея, макар че едва ли някога сте й обръщали никакво внимание. Тя е била домашна прислужница на улица Куин Шарлот.
— Е, та какво от това?
Еркюл Поаро бавно каза:
— Сутринта в деня, когато е бил убит Морли, това момиче, Агнес, случайно погледнало към стълбището от горния етаж. Видяла ви е на стълбите — стояли сте там и сте се ослушвали. Скоро след това ви е видяла да отивате към кабинета на Морли. Часът е бил дванадесет и двадесет и шест или някъде там.
Франк Картър силно потрепери. По челото му изби пот. Очите му, които бяха станали по-коварни от всякога, лудешки се мятаха наляво-надясно. Той яростно изкрещя:
— Това е лъжа! Това е проклета лъжа! Вие сте й платили… полицаите са й платили, за да каже, че ме е видяла!
— По това време — продължи Еркюл Поаро — по вашите собствени думи вие сте излезли от къщата и сте се разхождали по Марилбоун Роуд.
— Така беше. Това момиче лъже. Тя не може да ме е видяла. Това е мръсен заговор.
Еркюл Поаро тихо каза:
— Тя го е споделила още тогава със своята приятелка и колежка в работата. Били са притеснени и изплашени и не са знаели какво да правят. Когато излязло заключението за самоубийство, те се успокоили и решили, че няма нужда да предприемат нищо.
— Не вярвам на нито една ваша дума! Те просто са се наговорили и двете, това е. Две мръсни, лъжливи малки…
Той премина в необуздани сквернословия.
Еркюл Поаро чакаше.
Когато най-сетне гласът на Картър стихна, Поаро заговори отново със същия спокоен, премерен тон:
— Гневът и глупавите обвинения няма да ви помогнат. Тези момичета са готови да изложат своя разказ и ще им повярват. Защото, нали разбирате, те казват истината. Това момиче, Агнес Флетчър, ви е видяла. Вие сте били там, на стълбите, по това време. Не сте напускали къщата. И сте влезли в кабинета на мистър Морли.
Той замълча, а после спокойно попита:
— Какво стана след това?