— Никога не съм си го и помислял — нито за минута. Не, Морли беше убит, Амбериотис беше убит, неразпознатата жена беше убита… Защо? Заради някоя голяма клечка. Теорията на Барнс беше, че някой се е опитал да подкупи Морли или неговия партньор, за да ви премахнат.
Алистър Блънт каза остро:
— Глупости!
— О, нима са глупости? Представете си, че някой иска да отстрани от пътя си някого. Да, но този някой е предупреден, въоръжен и труднодостъпен. За да убиеш такъв човек е нужно да се приближиш до него, без да събудил подозрението му — а не е ли вярно, че човек е най-малко подозрителен, когато седне на зъболекарския стол?
— Е, добре, това, струва ми се, е вярно. Никога не съм поглеждал на нещата по този начин.
— Вярно е. И след като веднъж го разбрах, получих първия блед проблясък на истината.
— Значи сте възприели теорията на Барнс? Кой е Барнс между другото?
— Барнс е бил пациентът на мистър Райли за дванадесет часа. Той е пенсиониран служител от Министерството на вътрешните работи и живее в Ийлинг. Един незначителен човечец. Но вие грешите, като казвате, че съм възприел неговата теория. Не съм. Просто възприех нейния принцип.
— Какво искате да кажете?
Еркюл Поаро отвърна:
— Постоянно, през цялото време, аз бях отклоняван от правия път — понякога неволно, а понякога умишлено и с определена цел. Непрекъснато ми се показваше, натякваше ми се, че това е, както вие бихте го нарекли, обществено престъпление. Това означаваше, че вие, мистър Блънт сте във фокуса на нещата, защото сте обществена фигура Вие — банкерът, управникът на финансите, вие, крепителят на консервативните традиции. Но всяка публична фигура има и личен живот. В това беше моята грешка. Аз забравих за личния живот. Съществуваха и лични мотиви за убийството на Морли — например като тези на Франк Картър. Освен това можеха да съществуват и лични мотиви за вашето убийство… Вие имате роднини, които биха наследили парите ви след смъртта ви. Има хора, които ви обичат или мразят — като човек, а не като обществена фигура. Така достигнах до върховния пример за това, което аз наричам „изтеглена карта“. Инсценираното нападение срещу вас, извършено от Франк Картър. Ако нападението беше истинско, то би представлявало политическо престъпление. Но нямаше ли някакво друго обяснение?
Възможно бе да има. В храстите имаше и друг човек. Човекът, който се втурна и сграбчи Картър. Човек, който лесно би могъл да произведе онзи изстрел, а после да подхвърли пистолета в краката на Картър, така че вторият почти неминуемо да го вдигне от земята и да бъде заловен с него в ръка… Разгледах проблема Хауърд Рейкс. Рейкс беше на улица Куин Шарлот сутринта, когато бе убит Морли. Рейкс е смъртен враг на всичко, което вие символизирате и представлявате. Да, но Рейкс е и още нещо. Рейкс е човекът, който може би ще се ожени за племенницата ви, а след вашата смърт племенницата ви ще наследи един нелош доход, макар че благоразумно сте се погрижили да не може да пипа основната сума. Все пак не беше ли всичко това престъпление от лични подбуди — престъпление за лична облага, за лично удовлетворение? Защо бях решил, че е обществено? Защото, неведнъж и не два пъти, тази идея ми беше подсказвана, беше изисквана от мен, като картата, която задължително трябваше да изтегля… Точно тогава, когато ме осени тази идея, ми се стори, че получих първото си просветление за истината. Бях в църква и пеех куплет от един псалм. Ставаше дума за капан, за примка… Примка? Заложена за мен? Да, това бе възможно… Но в такъв случай, кой я е заложил? Имаше само един човек, който можеше да я е заложил… Но в това нямаше никакъв смисъл… а може би точно обратното? Не гледах ли на случая в обратна перспектива? Парите не са пречка? Точно така! Безотговорно незачитане на човешкия живот? Също! Защото залогът, за който играеше виновникът, е огромен… Но ако тази моя странна идея беше вярна, тя трябваше да обясни всичко. Трябваше да обясни например загадката около двойствената природа на мис Сейнсбъри Смил. Трябваше да реши задачата с токата за обувка. И трябваше да даде отговор на въпроса: Къде е сега мис Сейнсбъри Сийл? Eh bien, идеята обясни всичко това, че и повече. Тя ми показа, че мис Сейнсбъри Сийл стои в началото, в средата и в края на този случай. Не е чудно, че бях останал с усещането за две Мабел Сейнсбъри Сийл. Наистина съществуваха две жени с това име. Съществуваше добрата, глупавата, симпатичната жена, която се ползваше с толкова доверие от страна на приятелите си. Съществуваше и другата — жената, замесена в две убийства, която говореше лъжи и бе изчезнала загадъчно. Спомнете си, че портиерът на кооперацията Кинг Леополд твърдеше, че мис Сейнсбъри Сийл е идвала там и друг път. Според моята възстановка на събитията първият път е бил единствен. Тя никога не е напускала Кинг Леополд. Мястото й е заела другата мис Сейнсбъри Сийл. Тази, другата Мабел Сейнсбъри Сийл, облечена с дрехи от същия тип и с нови обувки с катарами, защото старите са й били твърде големи, отива в хотел Ръсъл Скуеър в най-оживените часове на деня, събира дрехите на мъртвата жена, плаща сметката й и си тръгва. Премества се в хотел Гленгъри Корт. Забележете — никой от истинските приятели на мис Сейнсбъри Сийл не се е срещал с нея след това. Тя играла ролята на Мабел Сейнсбъри Сийл повече от седмица. Носила нейните дрехи, говорила с нейния глас, но й се наложило да си купи и по-малък номер вечерни обувки. А после изчезнала, след като се появила за последен път при повторното си влизане в кооперацията Кинг Леополд вечерта в деня, когато бе убит Морли.