Марта Уелс
Смъртта на Некроманта
На Матю Байлър
Тази книга е измислица. Имената, героите, местата и събитията са или плод на въображението на автора, или са употребени фиктивно. Всяко сходство с действителни събития, места, организации и личности, живи или мъртви е напълно случайно и непреднамерено, както от страна на автора, така и на издателя.
ЕДНО
Най съсипват нервите престъпленията, при които се налага да влезеш през парадния вход, помисли си Мадлин. Този параден вход бе просто по-импозантен от някои други.
Пред нея се извисяваше обляната в сивкава лунна светлина монументална фасада на Замъка Мондоло, осеяна със светещи прозорци. Високият фронтон представляваше импозантен барелеф, изобразяващ битка между войнствата на Рая и Ада, в която покровите на прокълнатите и наметките на ангелите бяха застинали като знамена или се диплеха грациозно над каменните стрехи на най-горните прозорци. Откъм един от горните балкони се дочуваше музикален квартет, който забавляваше пристигащите гости. Стъклените фенери около входната врата дразнеха погледа като неудачна съвременна добавка; Трепкащата изкуствена светлина на газените лампи караше вратата да изглежда като самата Адова паст. Неособено оригинален избор, но никой никога не е обвинявал Херцогиня Мондоло в изискан вкус, помисли Мадлин, но запази ироничната усмивка за себе си.
Мразовитият нощен въздух и студеният вятър откъм реката не пречеха на някои от гостите да сноват покрай широката мраморна колонада и да се възхищават на прочутия фронтон. Мадлин напъха ръцете си още по-навътре в маншона и потръпна, колкото от студ, толкова от неяснотата на очакването. Кавалерът й, Капитан Рейнар Моран, нареди на кочияша да тръгва и дойде при нея. Видя снега по раменете на балтона му и си пожела времето да се задържи по-прилично поне до полунощ. Неприятностите — на опашка и да влизат една по една, помисли и отметна нетърпеливо глава. Нека първо влезем.
Рейнар й подаде ръка.
— Готова ли си скъпа?
Тя я пое с усмивка.
— Тъй вярно, сър.
Смесиха се с устремената към входа тълпа гости. Върху изронения от времето паваж се изливаше топлина и светлина от широко отворените високи порти. Отстрани стояха лакеи с бричове до коленете и обточени със сребро старовремски ливреи. Мъжът, който проверяваше поканите беше облечен в моден тъмен фрак. Не ми прилича на иконом, помисли мрачно Мадлин. Рейнар подаде техните покани и тя затаи дъх, докато мъжът отваряше луксозните пликове.
Поканите им бяха съвсем редовни, но ако се беше наложило, щеше да отиде при най-добрия фалшификатор в града: полусляп старец, чиято работилница се намираше в една мухлясала маза до Кръстовището на Учените. Мадлин долови над главата си някакво движение, горе в тъмното, под високите стрехи, където светлината на газените лампи не проникваше. Не погледна натам и Рейнар също не реагира, дори да имаше същото усещане. Техният информатор им беше описал охраняващия вратата фамулус# на магьосника, който пазеше къщата, фамулус стар и могъщ, който следеше за всякакви магически уреди, които гостите можеше да решат да внесат. Мадлин стисна по-силно чантичката си, макар предметите вътре изобщо да не бяха магически. Ако я претърсеха, предназначението им не би заблудило нито един магьосник, без значение компетентен или не толкова.
— Капитан Моран и Мадам Денар — изрече мъжът — Добре дошли.
Той подаде поканите на единия лакей и им направи път с поклон.
Въведоха ги във вестибюла, където слугите поеха обточеното с кожи палто на Мадлин и балтона, бастуна и цилиндъра на Рейнар. Една сдържана прислужница бързо коленичи в краката на Мадлин и изчетка подгъва на сатенената й пола със специална сребърна четка и лопатка. Мадлин отново хвана Рейнар подръка, прекосиха антрето и влязоха в шумната главна приемна.
Въпреки че килимите бяха покрити с ленени покривала и по-крехките мебели бяха изнесени, холът беше разкошен. Откъм релефните корнизи позлатени ангели гледаха отвисоко сновящите гости, по таваните бяха изографисани фрески на плаващи по западния бряг кораби. Мадлин и Рейнар се присъединиха към множеството, което се качваше по двойното стълбище, минаха през вратите на горната площадка и попаднаха в балната зала.
Восък, помисли си Мадлин. Сигурно са лъскали пода цяла нощ. Въздухът бе натежал от миризми на восък и санталово дърво, на пачули# и пот. Пот от горещото присъствие на множество елегантно облечени тела и пот от страх. Всичко бе толкова познато. Тя се усети, че през ръкавицата забива нокти в ръката на Рейнар и се насили да отпусне пръстите си. Той я потупа разсеяно по ръката, докато същевременно оглеждаше помещението.