Първият танц вече беше започнал и двойките се вихреха на полирания паркет. Балната зала бе огромна дори за къща от такъв мащаб. На стената отдясно имаше прозорци-витрини със спуснати завеси, от които се излизаше на терасите, а отляво се намираха вратите на стаите за игри на карти, стаите за освежаване и стаите за отдих. В дъното имаше елегантно аранжирани саксии със зимни рози, на чиито фон вече се трудеха здраво четирима музиканти с корнет, пиано, виола и чело. Помещението се осветяваше от множество канделабри, в които горяха скъпи восъчни свещи, понеже се смяташе, че изпаренията от газта съсипват скъпите текстилни материи.
Мадлин видя Херцогиня Мондоло, която се разхождаше под ръка с Конт… някой си, помисли разсеяно. Все ги бъркам. Трябваше да се пазят не толкова от благородниците, колкото от магьосниците. До отсрещната стена бяха застанали трима, възрастни джентълмени в тъмни фракове и украсени със скъпоценни камъни опознавателни медали от Лодун. Единият носеше рубинова брошка и лента на Ордена Фонтенон, но Мадлин щеше да го познае и без тях. Раен Фалие, Придворният Магьосник. Навярно бяха поканени и жени-магьосници, които бяха по-опасни и се разпознаваха по-трудно, защото надали щяха да сложат опознавателни медали на балните си рокли. Университетът в Лодун си бе позволил обучение на студентки едва от десет години насам. Която и да е жена-магьосница тук, щеше да е съвсем малко по-възрастна от самата Мадлин.
Тя кимна на неколцина познати. Знаеше, че и други са я познали; цял сезон беше играла Лудата в Острова на Звездите пред препълнени салони. Това не пречеше на плановете им, тъй като тази вечер всички що-годе богати или известни хора от Виен и околностите щяха да гостуват в този дворец по едно или друго време. И разбира се, нямаше начин някой да не познае Рейнар…
— Моран — Мадлин чу почти до ухото си неприятния стържещ глас. Тя направи рязко движение с ветрилото си към говорещия и повдигна раздразнено вежди. Онзи схвана намека и отстъпи крачка назад, все още вперил предизвикателен поглед в Рейнар.
— Не вярвах, че имаш наглостта да се появяваш в свястно общество, Моран.
Говорещият бе приблизително на нейната възраст и беше облечен в парадна униформа на някоя от кавалерийските бригади и, според нашивките, беше лейтенант. Осма Кралска, сети се Мадлин. А-а, бившата бригада на Рейнар.
— Това свястно общество ли е? — попита Рейнар. Той поглади мустак и изгледа иронично събеседника си. — И ти в него. Господи, не може да бъде.
Усмивката на младия мъж придоби презрителен оттенък.
— Да, и аз съм в него. Надявам се ти да имаш покана.
Прекалено язвително за дружеска закачка. Зад лейтенанта надничаха още двама, единият в парадна униформа, а другият цивилен, но и двамата следяха разговора с повишено внимание.
— Все никнеш там, където не те садят.
Рейнар му отвърна спокойно:
— Щом казваш, момчето ми.
Още не бяха приковали ничий поглед откъм шумната тълпа, но беше само въпрос на време. Мадлин се поколеба — не беше очаквала да станат обект на внимание точно по този начин, но инсценировката бе налице — и каза:
— Извини ме за секунда, скъпи.
— Разбира се, скъпа. Това навярно те отегчава.
Рейнар й посвети за миг цялото си внимание, като се обърна към нея, целуна й ръка и въобще постъпи като идеалния кавалер. Младият лейтенант й кимна малко сконфузено, но Мадлин му обърна гръб без да прояви никакъв интерес и чу нехайното питане на Рейнар:
— Напоследък да си дезертирал от някоя битка?
Тя се отдалечи и тръгна покрай танцуващите двойки, насочвайки се към вратите отляво. Една дама без кавалер или без компанията на други дами щеше да се забележи в балната зала. Но ако дамата отиваше към стаите за отдих, можеше да се сметне, че търси деликатната помощ на прислужничките и щеше да остане тактично незабелязана. От стаите за почивка нататък можеше да се помисли, че самотната дама се е запътила на любовна среща и пак тактично нямаше да й обърнат внимание.
Тя мина през една от вратите, които свързваха балната зала и хола. Беше тихо и намалената докрай светлина на лампите хвърляше отблясъци по огледалата, по полираните маси с вити крака и по порцелановите вази, претъпкани с несезонни цветя. Херцогинята си позволяваше този лукс като поддържаше собствени оранжерии; златистите цветя на шапката и в корсажа на Мадлин бяха изкуствени и в съответствие със сезона. Зад една открехната врата зърна млада прислужница, коленичила, за да забоде с карфица разпрания подгъв на роклята на някакво още по-младо момиче, чу изнервен и безпомощен женски глас. Иззад друга врата, долетя мъжки разговор и неприличен женски кикот. Балните пантофки на Мадлин стъпваха съвсем безшумно по полирания под и от стаите не излезе никой.