Иван Голев
Смъртта на Плъха
На Митко Гавраилов — с обич.
Озъртах се за такси пред изхода на аерогарата, когато ги видях. Бяха трима — набити като борци, късо подстригани, с подплатени дънкови якета и ръце в джобовете им въпреки топлата вечер. Оставих куфара в краката си и им дадох възможност добре да ме разгледат: ръст 176 сантиметра, тегло 132 килограма, години — около четиридесет, лявото рамо по-ниско от дясното, челна плешивина, арабски нос и мустаче. Сакото и вратовръзката — жълтеникаво-бежови, панталонът, ризата, обувките — черни, портфейлът — в десния вътрешен джоб, ключът и доларите — в портфейла.
Посегнах отново към куфара, за да разберат, че огледът е приключил, и най-интелигентният, този в средата, се размърда. Все така с ръце в джобовете, той тромаво изприпка нагоре по стъпалата и застана насреща ми.
— Такси? — попита гъгниво, предполагайки навярно, че го прави едновременно на английски, френски и немски.
Лицето му беше одухотворено като кръмно цвекло. Трябваше да избягва да се върти около кравеферми. Горната му устна се повдигна в нещо като усмивка и откри тъмната фуга на липсващ зъб. По всичко друго си беше момче и половина.
— Каква е колата?
— Лада — отвърна той, изненадан и от моя български, и от въпроса. Дори се понацупи, макар от километри да личеше, че никога не е питаел синовна обич към страната на Великия Октомври. — Защо?
— Не обичам западни коли — посочих куфара. — Вземи.
Той се поколеба дали да го вдигне, погледна над рамото ми към стъклената врата и даже понечи да ме изостави, но в същия миг двамата му другари профучаха край нас като гигантски прилепи и той унило хвана дръжката.
Колата му нетърпимо вонеше на пропан-бутан и сега аз бях този, който се поколеба. Ала вътрешният ми глас, завърнал се наскоро след двайсетгодишно изгнаничество, се обади насмешливо: какво смяташ, че те чака от днес нататък?
Проследих стоически наместването на кожения ми ирландски куфар между балона за газта и крика и се напъхах върху задната дясна седалка. В сгъвката под облегалката ръката ми напипа люспа от лук.
— Накъде? — изви се към мен гидът ми.
— Хан Крум тринайсет.
Той се намуси още повече. Последната му надежда да съм поне надарен за езиците арабин рухна в пепеляк. Сбутаната централна уличка не беше достойно място за петролни магнати. Той подкара с рев таратайката си и аз се загледах в стъмненото небе, откъдето бях слязъл само преди тридесет минути.
Докато летях към милата си татковина с хиляда километра в час, за пореден път си зададох въпроса: не бъркам ли? Червенеещото като домат зад гърба ми слънце и напиращата нощ, в която скоро щях да се гмурна, представляваха чудесна метафора на това, което бях предприел. За мнозина то беше чиста лудост. След двадесет години живот в Париж и с капитал над осем милиона франка се връщах в София — окончателно и завинаги. Достатъчно беше да го съобщя на този отпред — виждах го как зяпва, поглежда ме бавно с бялото на очите си и в следващия миг се забиваме в първия неонов стълб.
Но фактът си беше факт — както и да го оценеше утре историята. Отзад в миризливия багажник се намираха последните остатъци от моето бурно минало. Това, което предстоеше, беше осигурено от две швейцарски и една испанска банка и от другото, ако още го имаше под челната плешивина. И ако въобще в ранната есен на 1990 година на света още съществуваха сигурни неща.
Електричеството угасна докато още бяхме на булеварда — млечните топки изчезнаха от стойките си под кестените, прозорците помръкнаха, единствено фаровете на редките коли заопипваха асфалта. Хлътнахме в мрака и след няколко завоя се озовахме на „петте кьошета“. В прозорците на стаените околни кооперации се замяркаха светлинки, като призрачни видения заизплуваха от дълбочините на стаите и, разлюлени несигурно, хвърляха бледи отблясъци върху оределите листа на липите.
Моят водач из тъмното царство измъкна куфара ми от газовата си централа и с чувството, че ми натрива носа, изръмжа:
— Двадесет и четири лева.
Остана нащрек — ръката му върху капака още не го спускаше, може би очакваше, че ще почна да се пазаря и тогава той щеше да метне обратно куфара вътре и да офейка.
Извадих портфейла и на червената светлина на габаритите се порових из него.
— Как се казваш ти?
Той помълча секунда.
— Жоро. Защо?
— А бе, Жоро, нямам двайсет и четири лева.
— Вдигнах очи и се насладих на рядката гледка как в една глава кръмно цвекло се зараждат недоумение, гняв и решителност. Той сложи ръце на кръста и отвори уста, за да Избълва нещо, но аз го изпреварих. — Мога да ти дам само това — връчих му една петдоларова банкнота и, без да бързам, се наведох за куфара си, следейки го с поглед.