Беше една глава по-висок от мен, рано оплешивял, с четвъртита челюст, космати ръце и леко криви крака — истински мъжкар. Надявах се след като видя габаритите ми да поомекне, но поне засега пушката и кучето му пречеха да бъде реалист.
— Може ли да ти задам два-три въпроса? Извинявай, че говоря на „ти“, но ти пръв започна.
Той смръкна с достойнство и ритна някакво тенеке.
— Какво има?
— Как стана тая работа? — посочих пепелището околовръст.
— Откъде да знам. Бях в града. Рожен знае, но си трае.
Щом чу името си, песът умилен изскимтя.
— Кога е станало?
— През нощта на осемнайсти срещу деветнайсти август. Пожарните са дошли към три. Обаче късно.
— Много бензин ли е имало долу?
— Откъде да знам! Човек като хората ли е да се похвали. Мъкне като лалугер и все гледа да го не видят. Ама на му сега! Циция!
— За мъртвите или добро, или нищо.
— Ами! На тоя… — запасният пълководец се изплю в пепелта. — Такива като него така свършват.
Кимнах към окадената бутилка от пропан-бутан в ъгъла.
— Здрава е.
— Празна е, затова. Иначе е могло и стените да паднат.
— Защо сестра му смята, че жена му го е подпалила?
Той се опули насреща ми, лицето му бавно се наля с кръв и пръстите му, стиснали ремъка, побеляха.
— Тая кукундела! Така ли ти каза?
— Ъхъ.
— Гад със гад! А не ти ли каза как оня нейният, с попската коса, веднъж гони Боцев да го коли с брадвата?
— Не… Какъв е той?
— Какъв, алтафини като нея!… Търкулнало се гърнето, намерило си похлупака. Дъновист ли, бъновист ли!…
— За какво е искал да го коли?
— Откъде да знам — вметна той пак крилатата си фраза. — Гонеше го из двора, та пак трябваше да вадя пушката.
— Къде е сега вдовицата на Боцев?
— В града е. Какво да прави тук! Има едно апартаментче в Обеля, там е с Манолчо.
— Колко годишен е?
— Манолчо ли? Двадесет и пет-шест… Електротехник е в хладилния завод.
— А Нора Казакова къде работи?
— Че не знаеш ли? При твоите хора, дето са ти извадили картата. Слушай, теб кой те праща?
— Госпожица Пиперкова, сестрата на Боцев.
— А-а, така кажи! Значи, дошъл си да събиращ информация срещу Нора! Няма да стане, другарче! Язък, че си бил път. Най-много да ти вземат картата и край на кариерата ти. Шеркол Холм! Хе!
Почесах се по темето и огледах напуканите от огъня стени.
— Стара къща. Как ли е издържала на взрива?
— Старите са по-държеливи. И тая, и мойта бащите ни са ги строили. Като беше земетресението във Вранча, не се помръднаха. Земята е стабилна тук. Навремето моят баща е имал десет декара, и това място е било негово. След Девети обаче се налага да ги отстъпи. Почти без пари. И баща му на този — той отново подрит-на тенекето, — беше един от първите, който се засели. Беше болнав човек, свиреше на цигулка. Казваше, че заради въздуха е дошъл в Драгалевци. Преди това е живял някъде в Подуене.
— Артистично семейство — подхвърлих, — музиканти, артисти… Нали Боцев беше артист?
— Кой артист, той ли? Хе! С тая мутра на плъх. Никакъв артист не беше, ковеше дъски в театъра и метеше сцената — ако това е да си артист!…
— Чух, че Нора Казакова се е омъжила за него, защото е смятала, че е артист — излъгах.
— Какво-о? — Карастоянов пръхна като кон във вода. — Глупости!
— А за какво, по сметка ли?
Запасният офицер разбра, че е сбъркал с пръхтенето и се намуси. Потупа Рожен по главата и се насочи към изхода.
— Да бе, какво стоим тука! — последвах го на двора.
Смятах, че ще се спре, за да продължим разговора, но той закрачи към улицата с твърда войнишка походка.
— Ало, другарю Карастоянов… чакай малко.
Той се спря чак при вратата и се зае демонстративно да оглежда катинара — явно търсеше следи от насилие. Приближих се и извадих тефтерчето си.
— Кой е адресът на Нора Казакова?
Той ме изгледа кръвнишки.
— Откъде да знам?
— Нали сам каза, че е в Обеля.
— Е, в Обеля е. Не знам къде е. Хайде, излизай да затворя!
Измъкнах се на улицата. Той нахлузи обратно веригата, завърза теловете и изпробва здравината им.
— Бетон, няма що — ухилих му се.
— Всички не са такива умници като теб — довърши ме той и си тръгна.
Чепата работа! Шоп ли беше, какъв — откъде да знам, но с подобно офицерство и родината ни, и бъдеща обединена Европа можеха само да се гордеят Седнах в ладата и тупнах по рамото дремещия Жоро.
— Защо го проспа тоя с пушката?
— Не съм го проспал — обиди се Жоро. — През цялото време гледах примижал.
— Ами ако беше ме гръмнал?
— Ама чакай бе, шефе, нали ми каза да стоя в колата!
Ясно, бях се сдобил с втори Гюро Михайлов. Като си представих как в този момент Варка зяпа в пространството и си гризка ябълка, реших, че съм си съставил страшен екип.